Маргарита Серафимова, изследовател в областта на теорията и историята на литературата, предлага един иновативен поглед към атмосферните явления и мястото им в човешкото въображение.

Литературата играе безценна роля за формиране на отношение към времето (weather). Необузданите стихии, както и фините атмосферни вариации, са неизчерпаем извор на вдъхновение и творчество. Дъждът, вятърът, светлината, която се процежда през облаците – упражняват върху човека неизбледняващо с времето очарование.

Човекът е климатично същество. Времето обостря физическите и психически състояния, създава радостна или печална атмосфера и предлага понятна за всички символика, сдвояваща сълзите и дъжда, слънцето и доброто настроение, ураганите и превратностите на съдбата. Някои заглавия са достатъчно красноречиви (като „Бурята“ на Шекспир. „Отнесени от вихъра“ на М. Мичъл, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на Б. Райнов или „Лавина“ на Б. Димитрова), а в много стихотворения сякаш поезията направо пада от небето.

Атмосферните явления с техните естествени звукови ефекти завладяват и партитурите, от прочутите „Годишни времена“ на Вивалди до музикална комедия „Аз пея под дъжда“, както и в любимите български песни „Топъл дъжд“ на Силвия Кацарова, „Ветрове“ на Лили Иванова“ или „Снегът на спомена вали“ на Георги Минчев. Живописните платна също дължат много от своето въздействие на драматизма на природните стихии в синхрон или в контраст с човешките преживявания. Дори и във всекидневния живот темата за времето е на една ръка разстояние от всички: тя сближава непознати, запълва неловка пауза в разговора или обратно, ангажира в дебатите за глобалното затопляне – едновременно важна и незначителна, сериозна и лекомислена. От кулинарното изкуство (белтъци, „разбити на сняг“) до дигиталната сфера („облачните“ технологии) – няма социална практика, която да не се позовава на дълбоката свързаност на човека с небесните явления.

Нашата епоха, белязана от кризи, от сривове и пукнатини, изтласква метеорологията на авансцената – тази магическа интердисциплина, която буди всеобщ интерес. Метеорологичното навлиза в начина ни на мислене, на преживяване, на пресъздаване – напуснали сме твърдата почва на класическия идеал и сме в плен на хаотичното, турбулентното, на ефекта на пеперудата. „Човекът е вихър в бурната природа“.

Това е книга за фундаменталната нестабилност на човешката участ, на която метеорологията служи като парадигма.