Апокалипсисът не е непременно огън и жупел, конници, тръбящи ангели, глобален срив. Понякога краят на света е нещо много лично и всекидневно. Идва в оня час на ранното есенно свечеряване, в онази минута, когато светлината вече си е отишла, а мракът още не е дошъл. В тази дълга минута се случват историите тук. Минутата преди.

Истории за това как минаха 90-те и как влязохме в новото хилядолетие с по един микроапокалипсис в аванс.
Истории, сенки и гласове, които се навързват, допират, понякога през отделна фраза, за да дадат силуета на едно тяло, ранимо, неразказано, направено от самота и неосъщественост.

"Разказване и разкайване са много близки думи, сигурно има защо. Аз вярвам в разказването. То придава допълнително смисъл на това, което си преживял. Ако един човек не си разказва историите, не може да усети какво е преживял. Мисля, че и за това хората обичат да четат хороскопи за себе си. Има и такива, на които им липсва смисъл, затова обичат да мислят, че съдбата има сценарий за тях и са вписани някъде. А какво става, ако никъде не пише за нас, ако ни няма в големия замисъл?"