За вида на перото, с което пишеше, не го беше грижа, изобщо не държеше на „знаменцето“ на перото – важно бе върхът, стволът, да бъде срязан под подходящ ъгъл и ясно да изтегля буквите.

Какви ти горди, прославени албатроси, нагледали се на морски вълни и скали, облени в пяна! Какви ти надути, накокошинени тетреви от древни лесове, възгордели се и с времето забравили, че принадлежат към семейството на кокошата порода! Да не говорим за надценените дворцови пауни, издигнали се още повече над същите обикновени кокошки, чиито огромни опашни пера само пречат, превиват се и затулят погледа на писателя, та той непрекъснато трябва да духа, за да ги отмахва.

В края на краищата, като писател той можеше да използва и перо от обикновен градски гълъб, разхождал се допреди малко из калта и прахоляка, между нозете на минувачите по пиацата, сред карантията на току-що изчистена риба и мухите, накацали по изваден изпод тезгяха животински дроб. Несъзнаващ в течението на своя земен ход, че само с едно свое перо, използвано за писане, ще се издигне много по високо, отколкото е успял някога с двете си криле и цялото си тяло.