През 1983 Тенеси Уилямс напуска живота при нелепи обстоятелства в хотел в Ню Йорк. Но преди това подарява на света около 40 пиеси, сценарии и проза. Както става при големите автори - той сякаш пише все една и съща пиеса. И всичко, създадено на портативната му пишеща машина „Оливети“, носи обаянието на жизнената му философия. Съчувствие към трудно приспособимите към прагматичното битие романтици. Неговите Бланш от „Трамвай Желание“, Лора от „Стъклената менажерия“, Хана от „Нощта на игуаната“ сякаш непрекъснато прераждат във всеки следващ женски персонаж. С фина ирония, но и с голяма нежност, той умело изследва кошмара на самотата. Страда за неизбежните компромиси, които правим, за да участваме в „дългото надбягване“ - живота. В пиесите на Тенеси Уилямс се носи натрапчивият аромат на повяхнала роза, страдание, ирония, жизнелюбие и понякога мрачен хумор.

За мен като режисьор и преводач, потъването в чувствено-ироничния свят на Тенеси Уилямс винаги е било рисковано начинание. Съществува опасност вълната да те захвърли на непознат бряг. Затова, при всичкия си натрупан опит внимателно открехвам вратата към драматургичната алхимия на Уилямс. Но усилието си заслужава заради преминаването през портала на един зашеметяващ талант. - Проф. Здравко Митков