Сняг от вчера, за утре

Докато върви, този човек говори за всичко, за което се сеща. В краката му са два гарвана, край пътя има една нахапана ябълка, във въздуха е рояк мухи, който не помръдва". Мислите му са и за световните събития, и за Историята на света. Като бродещ Одисей той си спомня за върволицата деца край гората, за шума от дъжда, който барабани в шумата, сеща се за множеството облаци над главата му. После следва „смехът на децата на хоризонта", тяхната шумна игра, който заглушава трясъка от улиците. Във всичко това човекът търси спокойствието, което всъщност няма. Търси го в паметта си, където властва обаче хаосът.

Това е драма без смяна на говорещия. Сякаш героят на Петер Хандке, говорейки, се опитва да се настрои към тишината, като по този начин едновременно се опитва да се отключи, да отдаде справедливост на света и на преживяваното от него. Говорещият прекъсва себе си, започва отново и не само събира онова, което среща, докато върви, но следва и „появилите се образи със затворени очи".