На осемнадесет главата ми грееше с дълги и къдрави мечти, пръснах семената им из целия Космос. На двадесет Вселената ме очакваше в обятията си. Вярвах в ЛЮБОВТА, тайничко се молех и тя да повярва в мен…, да ме направи божествен. Сега имам слънчеви зайчета. Тайните ми спят спокойно покрити с прах. Обещах им покой. Продължавам на чисто – оттук, от това ГРОБИЩЕ ЗА НЕСБЪДНАТИ МЕЧТИ. Какво значение има „кой съм бил“, когато със смях троша на парчета суета, започвайки отначало. Ще бъда този, който отдавна исках да бъда. Няма да го забравям, докъдето и да стигна след малко. Стига знаци! Слушам сърцето си или каквото е останало от него – ще бъда млад, завинаги млад. Тълпата свещички, върху тортата на другото ми аз долу на земята, смело може да си драсне клечката…, завинаги. Сам ще си направя подарък, така че ЗАВИНАГИ МЛАД да нямам граници за съседи. Само ако може да зърнете оттук Млечния път, сюрреалистично-искрящ е. Показва ми примамливо тайния път за БЯГСТВО с мигащите си на Морзова азбука брилянти. Харесвам си Слънчевата система, сегашната ? ЧЕРНОВА дори е по-сполучлива на моменти. Винаги съм обичал Марс, в някои от високите си измерения е слънчев като младостта ми, поне така грее в осъзнатия сън. И то в онази ми младост, в която се заклех мерзавците, дори подпомогнати от ШУТОВЕТЕ НА КАРМАТА, никога да не ме видят паднал. Единственото за което съжалявам е, че губих вяра в своето ВСИЧКО СЕГА. Това е тайна, нека спи, пазете я! Но…, само ако може да видите гледката ми оттук.

Трябва да тръгвам. Какво друго да ви кажа, аз накарах сферичната обеца на онзи кореец Арес да засвети в зелено за поредния важно-входящ разговор с „по-висшестоящ“, използвайки най-обикновен резонансен модулатор на глас и фалшифициран код за идентификация одобрен от КРИСТЪЛ.