Пристрастията на Емил Димитров към мащабната фигура на М. Арнаудов и неговото литературно-научно и документално наследство датират отдавна и до този момент са овеществени в ред разножанрови публикации, най-сериозните от които са „Досието на Михаил Арнаудов“ (2007) и томът с публицистичните му текстове, за пръв път събрани заедно (Арнаудов М. Дневник. Публицистика. Речи. Съставителство, встъпителна студия и бележки Е. Димитров. С.: „Изток-Запад“, 2010). Настоящото изследване е поредният принос в тази насока. Може да се каже, че то обобщава, концептуализира и приключва досегашните занимания на автора с тази специфична сфера от наследството на Арнаудов. Основано – поне в своя замисъл и зародиш – върху коментарните текстове и изобщо върху цялата научно-издирвателска работа, извършена от автора при събирането, издаването и научното коментиране на Арнаудовата публицистика, изследването е пример за специфичния подход на автора: дълбаене в един периметър, като се стига все по-надълбоко и в посока от емпиричните издирвания и натрупвания към тяхното теоретично-концептуално осмисляне.

Изследването е прецизно и отговорно вникване в този доста обемен дял в още по-обемното творчество на Арнаудов. Дял, който досега, преди Е. Димитров да се заеме с него, беше останал напълно неизвестен не само за една по-широка аудитория, но и за „тесните“ изследователи на учения.

Пламен Антов