Органични форми

РОБСТВОТО ДА БЪДЕШ МЪЖЕСТВЕН

МИЛЕНА КИРОВА, ВЕСТНИК "КУЛТУРА"

Само преди десетина години Николай Атанасов беше студент по българска филология в Софийския университет, сядаше на предните банки, и пак тогава издаде първата си книжка със стихове, наречена „Ябълка”.

Макар че спечели наградата Южна пролет, ябълката беше чувствително недозряла, обещаваше да стане червена и сочна, но все още киселееше в устата на читателя с опита да изкаже, не казвайки, мрака на един тежък детски опит без дистанцията на откъсването от него и без здравата почва, в която си друг и все пак си същият.

Обкръжени от звани и незвани поети, които издават по една стихосбирка на година и на глава от населението, няма как да не уважим волята за порастване, проявена от Николай Атанасов.

Десет години, много труд и поправки – споделя редакторката Надежда Радулова, за да се появи втората стихосбирка, „Органични форми”. Желанието да се издават присъди е критически грях, но все пак ми се иска да кажа, че за мен тази книга е първата силна проява на българската гей-поезия.

Преди всичко, в нея проговаря гласът на другото преживяване, което прави поезия. Кое/къде е това друго – като разкъсване на традицията, като алтернативно пространство на гласа и като пробив в загладената външност на „красивите” отношения?

Да започнем със семейството, родовите корени и дома – една скучна и по-често фалшива идилия, която отдавна потиска способността да се каже нещо истински ново.

Семейството (с всичките му родови хипостази) като саморазрушаваща се реалност е тема, която навлиза в литературата ни от последните седемнайсет години с мъчителна бавност. Виждаме, че вътре в хората има неща, които се променят по-трудно от външността на политическата реалност.

Един от малкото пробиви в тази посока беше романът „Майките” на Теодора Димов.

За лирическия герой на Николай Атанасов семейството не представлява утеха и пристан, а незаглъхваща болка, травма и пропадане в сивотата на нищото. Вълкът, вълчето у човека е не толкова образен, колкото емоционален лайтмотив на тази поезия. Наистина, хора-вълци е доста традиционно като идея и като метафора, но майката-вълк е потресен образ, който не се среща често и се забравя трудно.

След това любовта. Досадно е дори да се изброят склерозиралите пътища на нейното вдъхновено изображение. А тук се срещаме с един различен режим на любовното преживяване. В него умира задушаващата баналност на вековните „правилни” отношения. Разбира се, той е различен за нас, за българската поезия, а е традиционен, и така навярно скучен, за други традиции.

Все пак остава нетипичната диалектика на обожание и насилие, на агресивност и примирение, на обожание и безразличие.

В малката книжка, от чиято корица ни гледа вълча глава с очите на автора, проговаря едно непознато, тъмно и заплашително (за добрите, порядъчни хора) пространство на способността да се прави поезия: лошият дом, прекъснатите връзки между поколенията, студените парапети на (вече някогашния) клуб Спартакус, тъмнината на мъжката тоалетна посред площад Възраждане…

Мрачната диалектика на маргиналността в живота на другите хора; тяхното социално изгнание, в което „вонящият мрак разпалва срама и обратно – срамът отсъжда изгнание”. Един алтернативен режим на мъжкото преживяване, в който намират място и следите на обичайния мъжествен модел, и съблазните на необичайното, на желанието да бъдеш различен, и страхът да бъдеш (като) жена.

На приключване с мястото, което имам, ще обърна внимание само на един елемент от поетиката на стихосбирката. Имам предвид играта с думи, която всъщност е опит да се изведат ключови понятия, за да се подреди смисълът като мозайка, каквато съществува и в „истинския” живот.

Тази склонност към вербална игра издава филологическото образование на автора (заедно с желанието да изплете мрежа от отношения по „сродност” с други автори от българската поезия, като Лилиев, Вутимски, Георги Мицков).

Лесно достигаме до идеята, че социалният (ни) живот е именно такава мозайка от фиксирани, клиширани представи и отношения на множеството хора към единия, терор на тълпата над личността. Има, разбира се, и стихотворения, в които игровият експеримент дотежава.

Винаги съм се чудела защо поетите не съзнават, че онези експерименти, в които тяхното слово поглъща и изсмуква до дъно общия смисъл по тесните пътечки на прекалено субективната асоциация, са скучни на (все пак възможните им) читатели.

Откакто премина времето на авангардисткия героизъм през първите десетилетия на ХХ век, читателят все повече и с все по-силно усещане за правата си отказва да потъне безпаметно в нарцисизма на пишещия, да се влюби във въобразената значимост на неговия свръхсубективен опит. С две думи, любовта на поета към себе си престана да бъде съблазън за българския (както и за всеки друг, поне западен) читател.

Николай Атанасов се завърна в своята Америка, където, надявам се, е по-щастлив. С неговата книжка обаче ни останаха няколко откровения. Ще завърша с едно от тях: „мъжете са най-жестоки, когато не знаят колко са сковани от нуждата да бъдат обичани”.