И двамата винаги сме усещали силната връзка между нас. Отношенията ни бяха като дългогодишен роман на двама любовници – с много потисната страст и ревност, с много разбиране и в мълчанието. Дълбоко скритата у нас любов често избухваше в дуели с обиди и с рани, за които после и двамата съжалявахме. Но уви, мълчаливо. Рядко показвахме привързаността си един към друг, защото двамата я смятахме за слабост. Прекалено много си приличахме – за добро или за зло. В теб виждах себе си, в мен ти откриваше своите достойнства и слабости. Когато разговаряхме, всъщност всеки разговаряше със самия себе си, нали? Дори и в пълното мълчание. Ако знаеш как ми липсват днес нашите разговори… Но още повече ми тежат неизречените думи и спестените жестове на нежност, привързаност и любов.

„Марципаненият чехъл” за мен е литературно явление. Увлекателна, силна и плътна в изграждането на образите, пълна с истории, от които се заливаш от смях, размисляш се, поплакваш си... Книга, която задава и въпроси, и отговори, води те към собственото ти Аз и те провокира да се откопчиш от оковите на „не ми пука, не е мой проблем” , за да съсредоточиш вниманието си върху причините, поради които нещо в живота (ти) се случва или не.