Люде, на които не им се отваря парашутът

Букарски е болезнено честен: пише само за неща, които наистина е преживял, ненавижда македонските класици и Паулу Коелю и се кълне в Буковски, Фанте и Селинджър. Представям си как пие на една маса с Тома Марков и Момчил Николов, докато не ги изхвърлят и тримата от бара.

Конфликтът Битоля - Скопие, който пронизва целия сборник с разкази като ръждиво арматурно желязо, жестоките прякори на героите и почти непреведените (от македонски) диалози създават чувство за някаква извратена балканска екзотика: сякаш си отворил прозореца на едностайната си квартира и си видял не вътрешния двор на софийска кооперация, а двора на съседите.

В най-добрите си моменти прозата на Букарски става толкова бясна и пълнокръвна, че сякаш напира да се измъкне от страницата и да ти фрасне един по носа: "ако съм знаел, че ще стане политик от него, абе не летва бе, абе щях светофара да изкъртя от кръстовището и с него да го утрепя."

Богдан Русев