През 1970 година Йордан Радичков пише „Козел“. За него авторът си спомня: „…нека издам някои свои тайни, занимаваше ме „примитивът“. Мъчех се да погледна, доколкото мога, от неговата вътрешна страна.“

Един ден в света на самотния козар Йоно и неговият козел се появявят няколко пъстри палатки. Група изследователи пристигат в техния регион, за да търсят скални рисунки. Виденията на Йоно започват да се смесват с реалността и скоро става трудно за читател и герой да разграничат халюцинациите от истинския свят. Нещо прастаро започва да зрее във вътрешния свят и сърцата на героите и да напомня за себе си.

„Човешката душа е като планината. Всякаква билка расте в нея, муха всякаква хвърка, какви ли не дивотии се крият в храстите. Трябва ти цял живот, за да надникнеш в някоя от тайните на планината; и цял живот ти трябва, за да опознаеш поне една малка част от сенчестите падини на своята душа. Видение ще мине там, без да остави черта отподире си, черта ще зърнеш някъде, без да знаеш от какво е оставена. Човек рядко ще се осмели да нарами брадва и да влезе да сече и да проправя пътеки в собствената си душа. Затуй да не се чудим, че много пътеки са обрасли и дремят скрити в тревата, много трънак се е разпрострял и много мрак има в усоите.“