В тази книга няма открития и назидания. Тя е опит за показателни паралели между история и съвременност. Намирам някои от тях направо удивителни. Особено като съотношение между идея и метод при изпълнение на исторически задачи. Тук няма само злодеи или само светци. Безукорните герои от миналото, ако изобщо има такива, несправедливо остават незабелязани, затова са незнайни и безименни. Историкът, който излиза от архив или библиотека, намигайки, че ви носи новина от миналото, знае, че тя не е нито точната, нито последната. Защото абсолютната или поне неподправената историческа истина е непостижима. От такава невъзможност изпитваме едновременно съмнение и вяра в историята. Двете крайности в това възприятие маркират нашето отношение към нея - от историята нищо не учим. Или обратното, който пренебрегва нейните уроци, е обречен да преживее същите изпитания. Все пак историята е опит, който не може да бъде пренебрегван. Дори само с предупреждения. Тя е огромен арсенал от разнолики експерименти, в който всяко поколение селективно търси отговори на съвременни решения. А понякога само оправдания.
В този смисъл интересът към същността на историята прилича на стремежа към щастието - целта никога не се стига до края. Защото ако има край, какъв е нашият свят без поредното начало? И какво им остава на идните поколения? Това стремление е част и синоним на прогреса. Ако то е загадка за вас, същото е и за мен. Тя не подлежи на разгадаване. Но това не означава, че не следва да продължаваме да опитваме.