"Дневникът на един луд старец" е последният роман в творчеството на Танидзаки. Написан под формата на дневник, авторът отрежда роля на читателя в повествованието, като го конфронтира със собствената му воайорска природа, с концепцията му за естетика и еротизъм и не на последно място му отнема правото на присъда, въпреки шока, който му е причинил с тази изпълнена с противоречия, садо-мазохистична, обсебваща и оголваща любовна история.
Токусуке Уцуги е 77-годишен, заможен, импотентен мъж, който е прекарал лек инсулт и страда болезнено от невралгия в ръката, болки в гърба, високо кръвно, възпаление на бъбреците и оголемена простата. Дневникът на този старец е една монография на физическата болка, едно пътуване към отвъдното и силната човешка воля за живот, която може да измести вкуса на смъртта само чрез емоционален катарзис, изразен като сексуалнен фетиш. Героят на Танидзаки е дистанциран от семейството си – суров към жена си, саркастичен към сина си, отчужден от дъщерите си. Вглъбен е единствено в две неща – стъпалата на една млада жена, и надгробната си плоча, които той намира начин да съчетае в едно, сякаш да продължи живота си и в отвъдното, надсмивайки се над невежеството на всички спрямо малката си богохулна хитрост.
Обектът на неговата сексуално-еротична фантазия е всъщност снаха му – Сацуко – млада, красива, бивша танцьорка, която се увлича по западните играчки и приема да задоволи сексуалните пориви на своя "баща" срещу скъпи дарове. Г-н Уцуги търпеливо и с готовност приема последиците от самоуниженията си без следа от самосъжаление. Той е наясно, че желанията му са отвъд приемливото и именно това го кара да желае по-силно. Перверзията в този роман не идва от детайлното описание на някои сцени, а от тънката връзка между мазохизъм и садизъм, които в еднаква степен обитават всички герои и чиято единствена допирна точка е в постигането на практични цели за всеки поотделно: старецът се бори с надвисналата над него смърт, като се опиянява от интимната близост на своята снаха, превръща я в любовна обсебеност и фетиш към краката й, става зависим към присъствието й и макар нейната фактическа изневяра с племенника му да го кара да изпитва болката на влюбения мъж, той запазва тайната й, като разменна монета срещу нейната нежност и грижа, като по този начин изпитва садистично удоволствие, давайки си ясна сметка, че нейната отдаденост е плод единствено на материалната й същност. Да я подчини е порив толкова силен, колкото да даде властта над живота си в ръцете й. По-добре в нейните, отколкото в тези на лекарите...
Сацуко е отчуждена от мъжа си, има любовник, свекър й й отправя неприлични предложения, а тя иска скъпи неща. От друга страна семейството й е наясно за слабостта, която старецът изпитва към нея, и я натоварват с отговорността за неговия емоционален комфорт. Дръзката й природа я изправя срещу желанието й да се сдобие с мечтаните придобивки, да бъде обект на мечтание и да облекчи страданията на болния старец, като по този начин успокоява и собствената си съвест.
"Дневникът на един луд старец" отправя въпроси отвъд повествованието. Дали човек не започва да живее истински едва когато умира? Дали сексуалната чувственост не достига истински зряла едва когато човек е отвъд пределите на сексуалните си възможности? Дали само в болката човек се усеща истински жив? Дали...? И още въпроси, които всеки може да си зададе в този монолог за човешкото, смелото, преходното и истинското.