В историческите изследвания обикновено се подценява значението на генеалогията на владетелските родове; тя не се проучва прецизно и в дълбочина. Но генеалогията съставлява важна категория исторически факти, имащи информативен смисъл, а понякога дори определящи за осъзнаването, тълкуването, обобщаването и синтезирането на по-големи групи от факти, които формират съвременната ни представа за събития от древното минало.

Генеалогичната държавотворна традиция води началото си още от родово-общинния етап на човешката цивилизация. Разбира се, на нас са ни по-добре известни данните за династични бракове едва от времето на късно-бронзовата епоха (напр. Троянската война), желязната епоха, античността и средновековието. В тези времена войната и бракосъчетанието са вървели заедно, т.е. повечето мирни договори са били скрепявани с бракове между договарящите се страни.

Обикновено по-силният владетел подчинявал по-слабия чрез военен конфликт, заплаха с война или пък изискване, налагане и сключване на брак с дъщеря, сестра или племенница на по-слабия владетел. Така например Йордан посочва следното:

„Баламбер, кралят на хуните… взел за жена племенницата му [на остготския крал Винитарий – б. В.Й.] Вадамерка и оттогава властвал над цялото покорено готско [остготско – б. В.Й.] племе, обаче така, че … го управлявал собствения му цар, макар и [съгласно – б. на преводача Е.Ч.Скржинская] решенията на хуните. Скоро след смъртта на Винитарий, започнал да ги [остготите – б. В.Й.] управлява Хунимунд [бащата на споменатата Вадамерка – б. В.Й.], син на най-могъщия покоен крал Ерменерих…“ /Йордан. Гетика, § 247-250/.

От друга страна по-силният владетел бил привлекателен за сродяване и получавал брачни предложения за себе си или за синовете и дъщерите си от по-слабите владетели, които пък използвали институцията на брака, за да си осигурят неговата закрила. Разбира се родството между владетелите, свързано с бъдещето на техните потомци, имало значение за външнополитическата им ориентация, както и обратното – търсената политическа ориентация предпоставяла пожелаването на брачно-династична свързаност. На този принцип били формирани племенните обединения в Югоизточна Европа на траки (Одриско царство), гети/готи, македони; както и в Азия – на хуни, ефталити, авари, хазари, тюрки, монголи. Племенните обединения пък предшествали образуването на по-дълготрайните империи: Египет, Рим, Източен Рим (Византия), Персия, Китай.

Династичните бракове са вършели работа и в случаите на приблизителна равнопоставеност между племената при наличие на исторически условия за мирно и хармонично съседство между тях – своего рода междудържавна регионална демокрация. Уседналите племена, препитаващи се със земеделие, са притежавали от древни времена постоянна територия с главен град – полис. Добри примери в този аспект са траките, преди появата през VI в. пр.Хр. на Одриското държавно-племенно обединение; елините преди появата през V в. пр.Хр. на хегемонните военни съюзи на Атина и Спарта; и разбира се, славянските племена, групирани географски в трите им обединения – венети, анти и славини. Поредното сродяване между вождовете на съседни племена, при обичайното наличие на древно кръвно родство между тях, в тези случаи не е водело до господство или васалитет, а до запазване на териториално-политическото статукво.