В лабиринта избирам да вляза през входа с табела „Субект“ – човекът-субект като дейно и действащо, страдащо същество, в неговото „трансцендентално“, а също и „метафизическо“ измерение. Минавам през „Събитието“ като „знак“ и „символ“ за извършителя на едно „чудовищно деяние“ и за един наблюдател, зрител, съвременник, припознаващ се и дистанциращ се от деянието. По-нататък поемам през Хегеловата диалектика на господаря и роба като „самостоятелност и несамостоятелност на самосъзнанието“ и Беняминовата естетика на привидното като явяване на красивото, същностното, истинното като „забулени“, за да стигна до публичните пространства на историята и картините на видимост – продукт на историческото и геополитическото въображение. Но не това на историка, съдържащо априорни елементи, а като опосредстващ момент на възприемането на настоящето, през бъдещето, към миналото, което наричам, заимствайки една известна метафора от Бенямин, „хелиотропичен ефект на историята“. Превръщането на историята и геополитиката в casus belli и раждането на един нов (а може би и не толкова нов?) феномен – войните за миналото и за паметта, прераснали сега в съвсем реални, ужасни човешки страдания, които могат да се окажат преддверие към края на днешната човешка цивилизация и раждането на нова – на един нов етос и на един Друг живот.