Майсторът на българския исторически роман Слав Хр. Караславов (1932-2002) отново ще заеме полагащото му се място в книжарниците. Благодарение на Издателска къща „Персей“ и с подкрепата на Министерството на културата излезе непознатият му роман „Бунтът на Белгуните“. Ръкописът бе редактиран и подготвен за печат от сина на автора – белетриста Христо Караславов.

Романът запълва празнината за събитията преди популярната трилогия на Слав Хр. Караславов „И се възвисиха Асеновци“. Книгата проследява напрегнатото време около въстанието на Асен и Петър, с което българската държава е възстановена в края на 12. век.

Действието в романа започва през есента на 1185 година, когато двамата братя от рода на Белгуните – Асен и Теодор, се завръщат от неуспешното си посещение при нововъзкачения на трона византийски император Исак ІІ Ангел. Посещението не само не постига никоя от предвидените цели, но и завършва оскърбително за братята. Обидата и гневът ще ги накарат да потърсят съмишленици във владенията им около крепостта Търнов, за да тръгнат на директен, макар и рискован сблъсък с наглед непоклатимата империя на ромеите.

Написан с обичайното сюжетно майсторство и пъстрия език на Слав Хр. Караславов, този роман разкрива чудата панорама от причини и следствия, дребни детайли и глобални зависимости, обуславящи едно от значимите събития в старата ни история – възстановяването на средновековната българска държавност.

Сюжетът следва хода на въстанието – от бесовската ярост на началото при освещаването на църквата „Свети Димитър“ през есента на 1185 г. до особения мир, сключен под стените на Ловешката крепост през пролетта на 1187 г. Битките са част от действието, но те далеч не са център на романа, който повече се занимава с изконната взаимовръзка между психологията на гнева и механизмите на властта, предадена чрез успоредицата от въстанически действия и ответната им реакция от страна на византийската аристокрация. Всичко е в някаква постоянна симбиоза - гневът като споделена отговорност срещу силата на страха като гарант на всяка власт. Едно угрижено братство срещу една обгрижвана самота.

Както и в другите исторически произведения на Слав Хр. Караславов, внимателният читател би доловил три пласта на историческия сегмент. В основата, разбира се, е непокътнатият исторически факт, без който всеки исторически роман се превръща в бутафорна фантасмагория. Историчността винаги е силна в романите на Караславов (историческият материал за написването на романа „Солунските братя“ е събиран повече от 17 години). Но чистата историчност е поле на историците, а не на писателите. Историците ни описват епохата, писателите ни потапят в нея. И тук идва едно чисто авторово докосване до легендите, до мъглявия шепот на миналото, до дръзкото мълчание на апокрифното, в което оживяват имена и сказания - ...Белгуните… Боян магесник… предтеча. Третият пласт е чисто фолклорен, съседски, пиперлив, почерпан от пъстрото тракийско детство.

Трудно съвременният читател би се ориентирал в етнонима „власи“, използван свободно в този роман, ако никога не е попадал в следите на фолклорното значение на тази дума, познато по поречието на Марица – „власи“ – тайнствените, полумитични свободни овчари, идващи някъде от Балкана, водещи стадата някъде на юг, неразговорливи, неговорещи, добри стопани, но призрачни в своята необщителност, опасни, макар и не много, последните наследници на древните траки, може би? Дали става дума за загадъчната общност на каракачаните или за някои техни сродници – фолклорът не дава отговор. Авторовите опит и въображение са още по-малко длъжни да ни го дадат. Но тези горски скиталци с дребните им кончета са съществена част от тази книга, така както детството ни винаги е съществена част от това, което създаваме.

Династията на Асеневци (Слав Хр. Караславов приема названието Асеновци) управлява Второто българско царство между 1187 и 1280 г. Самите те се считат за наследници на българските царе Симеон I и Самуил. От друга страна, в кореспонденцията си с папата Калоян използва титлата „император на българи и власи“. Може би затова някои румънски историци считат, че Асеневци имат влашки произход. Според български историци като Петър Мутафчиев „власи“ не е етноним, а неетническо наименование на мигриращи овчари. Това защитава по художествен начин и авторът на романа.