"Написах тази книга такава, каквато е, защото нямам понятие как другояче следва да се подходи, ако човек все пак търси своите си стойностни отговори за нещата, които носят смисъла. Направих си словесно харакири, самоизкормих се доста болезнено, но искрено и простодушно, каквото бива да е – според мен – всяко изповедално самоизкормване.

Така и ще си отида един ден – с убеждението, че ако отделяме повече внимание и харчим повече жизнена енергия за изповедалните ни равносметки, тогава реалната история на човеците би била съвсем различна. А не такава изкормена. И за жалост – не само словесно.

Защо „Броеницата” ли? Че защо не? Не е ли животът ни наниз от смаляващи се в далечината на времето ни златни кехлибарени зърна от хора, събития, промисли, озарения?

Защо подзаглавието е „На попрището жизнено далеч отвъд средата”? Обяснил съм го в епилога на книгата. Ето какво пиша там:
„От уважение към гения на Данте, това е причината за играта на думи. „На попрището жизнено в средата намерих се в лес тъмен по зла чест, че правий път сбъркал бях в мрачината.” Гениите по правило живеят сравнително кратко, ала спътници са им люде от ранга на Вергилий. Ние, съвременните простосмъртни, за щастие или за „зла чест” живеем много по-дълго, но най-често сами сме си спътници из „леса тъмен”. Господ пък е все така милостив да предоставя на всинца ни – и на гениите, и на нас останалите – възможността поне да опитваме да разберем с крехкия си разум на „правий път” ли сме, или съвсем сме се „сбъркали”, затънали „в мрачината”. Опитваме, опитваме, опитвам и аз…

А какво и доколко разбираме – само Господ Бог знае.”

Господ – да. Ние – не. Ала никой не ни пречи да опипваме наоколо в сумрака."

Васил Пекунов