„Божества на съдбата“ е най-сериозният труд в областта на сравнителната митология, правен от българин. Съизмерим е с класически трудове като „Златната клонка“ на Джеймс Фрейзър и „Маските на бога“ на Джоузеф Кембъл.

През хилядолетия и континенти съдбата приема безброй лица – изтъкана като нишка, изречена като дума, претеглена като сърце, записана като закон. Книгата изследва това поразително многообразие в единадесет древни традиции: Месопотамия, хетите и зороастрийски Иран, Древен Египет, Индия от ведическия период до класическия индуизъм, Минойски Крит, предислямска Арабия, Древна Гърция и Древен Рим, етруските, баските и траките.

Проследена е еволюцията в митологичното мислене – от абсолютната предопределеност към все по-нюансираното разбиране на това, че делата на човека оформят собствената му съдба.

Изследването на древните божества на съдбата показва, че религиозните представи не съществуват в изолация от социалните, икономическите и политическите реалности. Те са продукт на конкретни исторически условия и се променят заедно с обществата, които ги създават. Разбирането на тази динамика е ключово за изучаването на културната антропология и историята на религиите.

Книгата очертава голямата, пъстра, но неизбежно избирателна картина на начините, по които древните хора персонифицират съдбата. Написаното подтиква към размисъл върху това как нашите собствени съвременни представи за съдба, случайност и свобода носят в себе си следите на хилядолетни напластявания. Защото нишката, изтъкана от Клото, претеглена от Маат, предадена на демоните и на Хеката с техните факли, на Бендида с нейното копие и разгъната в безкрайните прераждания на кармата – тази нишка все още се изтъкава на стана на съдбата.

Мая Александрова е доцент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Води лекционни курсове по общо и балканско езикознание, социолингвистика и културна антропология на Балканите. Изследователските ѝ интереси са в областта на митологичните традиции и етнолингвистиката в широк контекст.