Винаги съм била там – в този сън в сън, в постоянното съмнение, че това, което ми се случва, не ми се случва, а го сънувам, с постоянното убеждение, че привидното е измислено от мен, от подсъзнанието ми, че аз съм създадена от себе си и от никого другиго, автор на собственото си безумие и всички участници в него, хора с имена и лица, които не съм сигурна, че са техни, по-скоро те са играчи в някаква игра без правила, в която непрекъснато конструираш, велик архитект на безкрайното търсене, лутане, незадоволим създател на пропасти и препятствия за преодоляване, а някъде дълбоко, дълбоко в подсъзнанието, там, където е адът, от който няма връщане, отново лежи нещо измислено от мен, неслучило се, никога неизживявано, но достатъчно болезнено, за да бъде повод да създавам сън след сън, в който един живот да се наслагва върху друг, докато картината стане нечетима. Уау, написах най-дългото си изречение.

Реалността винаги е под въпрос.

Никога няма да повярвам, че живея.

Милена Фучеджиева