Трева под копитата

"Старият княз Белгун си отиваше от белия свят.
"Господи, спаси душата му..." - шепнеше досами него благочинният глас на презвитера.
Не вярваше Белгун на ромейския бог... Ни на отца, ни на сина. Човек сам е съдник на душата си.
Усещаше, че земята го тегли и се връщаше към своята младост. В притомата му се сейваха коне, люде, сеч... Дочу пресеклив вой на кумански песни. Сетне нечий взор го затегли. Повдигна ръка, засмя се... и бавно потъна във времето."