Фихте е единственият от почти всички големи философи, който произлиза от най-дълбоките народни недра. Личните му качества и исторически условия го издигат до ректор на първия университет в пруската столица Берлин, за да го върнат в немската земя след смъртта му като санитар доброволец във войните срещу общоевропейската, макар и предимно френска империя на Наполеон Бонапарт. Наред със спекулативната дарба, у него изригва furor teutonicus, немската ярост, завещана от Верцингенторикс и Лутер, за да го нареди сред героите на духа, служещи за пример в поредица немски опити за световно господство. С характерното пренебрегване на историческия контекст и при обичайната идеологическа злоупотреба с авторитети Фихте лесно бива поставян сред „духовните бащи на фашизма“ и „враговете на отвореното общество“. Затова разглеждането му както откъм тогавашната, така и откъм днешната идеологическа конюнктура бързо го причислява сред политически некоректните и го прави ако не по-незабележим, то по-неспоменаван в сравнение със съкласиците, заклеймяван и забраняван заради антисемитски изяви, откровен национализъм и проповеди за културно и стопански самодостатъчна държава. В голяма степен това се дължи на Речи към немската нация, исторически най-влиятелното му произведение. Все по-рядкото му издаване и превеждане е напълно в духа на гузното пренаписване на историята с опит за забрава и отказ от нейната реалност, в която делото на Фихте е сред най-ярките теоретически изяви на идеята за еднородна и еднонародна държава, противопоставяща се на наднационални империи.

Димитър Денков