Червената шапчица

Чели сте приказките „Червената шапчица”, „Котаракът в чизми”, „Синята брада”, усещали сте тръпката на закодираните в тях послания, чрез които хората са предавали на следващите поколения своите страхове, но и надежди.

Анджела Картър е оголила съдържащата се в тях есенция, оформила е нови повестования, подчинени все така на мрака, на насилието, на чувствеността, но и на смелостта и на нарушаването на догмите.

В „Кървавата шапчица” ще откриете не просто приказки за възрастни, а модерната митология на съвременния човек, който не е забравил колко страшни са горите и дебнещите в тях ужаси.

„Децата бързо порастват в тази дива страна. Те нямат играчки, с които да си играят, затова работят усърдно и бързо помъдряват, но това момиче, толкова хубаво и най-малкото в семейството, изтърсачето, е разглезено от майка си и баба си, която му е изплела този червен шал, който днес има злокобния вид на кръв по снега. Гърдите ѝ тъкмо са започнали да набъбват; косата ѝ е лека като пух и толкова светла, че почти не засенчва бледото ѝ чело; страните ѝ са свежи, алени и тъкмо е започнало женското ѝ кървене – часовникът в нея, който отсега нататък ще удря веднъж месечно.

Тя се намира и се движи в рамките на невидимия пентаграм на собствената си девственост. Тя е непокътнато яйце; тя е запечатан съд; в себе си тя носи магическо пространство, входът към което е здраво затворен с мембрана; тя е затворена система; не знае как да трепери. Има си нож и не се страхува от нищо.
Баща ѝ навярно щеше да ѝ забрани да тръгне, ако си беше вкъщи, но той е далеч в гората – събира дърва, а майка ѝ не може да ѝ откаже.
Гората се затвори над нея като челюсти.”