Текстът на „Ура! Най-после и онемях!“ е нещо като артистичен галоп-равносметка през живота на талантливия ни режисьор Рангел Вълчанов, пълен със спомени от младостта, с уникални признания и рецепти от кухнята на кинотворчеството му, с горчиви и весели опити за философски обобщения.
Смятам ръкописа за ценен, дори безценен, художествен документ за нашата култура, съчинен в характерния за Рангел Вълчанов стил, съчетаващ метежност, страст към парадокса, безмилостен скепсис към всякакви кумири и авторитети, написан с обсебваща вниманието напористост.
Текстът като цяло е още един неудържим Рангел, какъвто го знаем – провокативен, осъзнато себичен, по детски възторжен, неуморно язвителен... И какъвто го знаем по-слабо – вдигнал мъдро глава към небето, но неизневеряващ и за секунда на най-важното в себе си: изпитателната шопска жизненост, можеща да премери всичко – дори лачените опинци на гения.

Бойко Ламбовски

Някои неща са толкова необикновени и своеобразни, че човек стои и ги гледа с плахо учудване – цял ден. След това плясва с ръце и или отминава, или се покланя скромно пред тях. Покланя се, когато разбере – след дългия си размисъл, – че е видял гениално нещо. Така направих аз пред това необикновено нещо – този роман на Рангел. Но и по време на чуденето, и на покланянето, имах чувството, че се въртя с луда въртележка из цял един свят, слепен и претъпкан от безбройни, велики и шарени образи. Лудешко, прекрасно преживяване беше!

Между другото: Когато един велик майстор върви по своя избран и ясен път, дори и следите от краката му са велико творение.

Калин Терзийски