Улица „Щастие“ наистина съществува. На нея има само една ниска къща, в краен квартал на София – кучетата махат опашки пред прага, а децата се смеят. Поезията обаче има странни маршрути – минава през Самарканд в Централна Азия и се отбива в Прага, прескача до Истанбул и Дрезден, спира се на някой връх горе в планината или чака на спирка на Лъвов мост.

Не е ясно къде ще срещнеш история, достойна за разказване. И няма голяма разлика дали пишеш репортаж, разказ, пиеса или стихове – важна е историята. А историите винаги идват в подходящата форма, сами си обличат подходящите дрехи.

Тези стихове са писани в продължение на десет години, печелили са награди, включвани са в антологии, превеждани са. И питат как се трупа умора, как се внимава за малките жестове, как назряват конфликтите или къде намираме основание, за да продължим.

Стиховете на Оля са лаконични. При тях като че ли видимите следи на стила са премахнати, разкрасяването е забранено. Именно при този аскетизъм в подхода към текста се получава най-запомнящото се качество в стиховете на Оля: там всяка дума тежи.

Кристин Димитрова