Както стихотворенията, така и разказите на Рамон Мария дел Валие-Инклан сполучливо са наречени „деца на поетична природа“. Изящният импресионистичен стил, декадентският привкус, ироничните подмятания, мозайката от фолклорни мотиви, модернистичното митотворчество, субективното възприемане на пространството и времето, колоритът, орнаменталността и мелодиката на фразата… Това са само някои характерни черти на неговото творчество.

„Тъмната градина“ и „Епиталамий“ на пръв поглед изглеждат в съзвучие с творчеството на Мигел де Унамуно, Хосе Мартинес Руис – Асорин, Алехандро Сава и Рафаел Барет, но позволяват на още един ярък глас да се роди и да зазвучи ясно, да даде израз на нови страсти и интелектуални дирения и да прехвърли невиждани преди мостове между литературния живот на Испания, Франция, Италия, Мексико и др. В противоречива личност като Валие-Инклан традиционализмът е допълнен от съпротивата срещу ежедневното, а актуалността на несекващите му търсения се усеща дори в естетико-теологическите опити, събрани в „Чудният фенер“, близки до есеистиката на Морис Метерлинк или Уилям Б. Йейтс.