Всеки човек има своята столица. Моята е Ъглен. На Белия бряг, хълма срещу селото, седя на пън, облегнал съм се на неотсечения брат - висок клонест дъб, седя на трон. Планетата ме носи по отъпкания си път из космоса. Над главата ми цъфти оранжевото вечерно небе, краката ми са потънали в зелена трева, наоколо висока сладкопойна гора, а пред мен се вие вития Вит. Жива и бистра реката се мята като мряна в коритото си през годините ту покрай единия бряг, ту покрай другия, дето е имало вода сега е камънак и върбалак, дето е било суша сега е вир или бързей. Селото отвъд реката, къщите и хората в тях са се скупчили като пилци в гнездо, за да им е топличко, за да се пазят от беди и врагове.

Шаря с очи по махалите към църквата, кметството, читалището, училището, детската градина, бащиния дом, от покрив на покрив, а в съзнанието ми се редят и тълпят моите съселяни - стъпили на земята, щръкнали в небесата. Земята ги ражда и придържа, живеят всеки според орисията си и пак земята ги попива. Греят се на слънчевото огнище. Нощите ги заключват, дните ги отключват. Всеки - различен и всеки - като всички. Те омесват соковете на земята с лъчите на слънцето и сълзите на небето, за да се роди порязаницата хляб, буркана мед, чашата мляко, вино, лъжицата олио, бучката захар...

Христо Пацов