През една зимна сутрин Делфин дьо Виган намира майка си мъртва в дома ѝ. След ступора, след мъката, след отказа да повярва в неотвратимото, тя взема трудно решение – да проучи и опише живота на майка си, да разбере кое я е накарало да направи такъв радикален избор. Заемайки се с тази задача, писателката разказва обикновената и необикновена история на своя род – без излишна сантименталност, без самосъжаление. Без да укорява и без да идеализира. Постепенно пред читателя се очертава силният и очарователен образ на една изстрадала, но и пълна с живот жена.

Семейството ми въплъщава най-шумната, най-зрелищната радост и заедно с това в него отеква неуморимото ехо на мъртвите и отзвукът на многобройни катастрофи. Днес знам също, че то онагледява, като много други семейства, унищожителната сила на словото – и на мълчанието. Люсил почина на шейсет и една години, преди да се превърне във възрастна дама. Люсил умря както желаеше – жива. Днес вече съм в състояние да се възхитя на смелостта ѝ.

Делфин дьо Виган