А книгата действително си заслужава да бъде прочетена, така, както
си заслужават книгите на една Исабел Алиенде например. Защото Лаура
Ескивел се вписва в типичната латиноамериканска традиция с нейната
страстност и прекомерност, с имащия склонност към буквализъм, но и
към свръхестественост, език.

Конкретно, "Раздавачът на щастие" е книга за голямата, едновременно споделена, но и обречена любов, за отговорността и краха пред отговорностите, за миналото, смъртта и активното им и гласово, гласовито присъствие в настоящето, в живота. Но най-вече, това е книга за сетивата, за погледа, слуха и гласа, за усещането, и за преводимостта на тези сетива, за посланията, които те излъчват, за чувствата, които разпалват. Сетивата произвеждат енергии, които "вибрират и пътуват през пространството", мислите, течащи през тялото, пръскат флуиди, и тези енергии, тези флуиди в своята невидимост и безшумност, оформят големите послания, които просто трябва да бъдат поети.

Защото - казва ни книгата - посланията са си факт, въпросът е да се намери приемник, който да ги засече, да ги възприеме и да ги трансформира в каквото пожелае - в писани думи, в звукове, че дори и в образи. Затова и най-голямата трагедия се случва тогава, когато останат блуждаещи послания, които няма кой да пресрещне... Тогава налице е разрив не толкова между думите и нещата, а между желанията и думите, както и попадане в словесната тъмница...

Неслучайно главен герой на книгата е един телеграфист, а малко по-общо - самият телеграф. Защото - имплицира "Раздавачът на щастие" - телеграфът е емблемата на всеки род послания, той е в началото на съвременната комуникация, на непосредствената връзка, която в момента благодарение на Интернет, доминира в света.

Телеграфът, който излъчва незаинтересовани съобщения, съобщения заради самите съобщения. Но станат ли съобщенията целенасочени, направи ли се опит те да бъдат дирижирани, последствията не закъсняват. И цялата история на Хубило телеграфиста е всъщност своеобразно наказание заради намесата, която той упражнява върху това свободно реене на думите и желанията. Хубило се опитва да дисциплинира всичко, да превежда, да намери точните адресати, да установи адекватна връзка между подадените сигнали и очакваните отговори, стреми се да ограничава, той е убеден, че не езикът е толкова важен, колкото намерението в общуването и затова понечва да превежда, да ощастливява. Но тези му усилия, дарбата всичко да чува - от гръмотевицата до покоя - не му позволяват да улови гласа на собственото си дете, което се задушава заради глухотата му, на жена си, която го обича, но с която той в решителните моменти губи чуваемостта, че дори и собствения си "автентичен", вътрешен глас.

Или, телеграфистът успява в намерението си да приема чуждите съобщения като свои, но се проваля там, където трябва да разчете своите си съобщения и тези на близките си. Но все пак запазва убеждението си, че цел на думите е да предават любовта и да разкриват безмълвния си глас, който е посвоему човешки, запазва вярата си, че въпреки провалите най-важно е да бъдем отворени и да се вслушваме... Независимо какво и кого ще чуем.

Амелия Личева

(със съкращения)

в–к Култура бр.44, 07.12.2001

www.online.bg/kultura/my_html/2204/book.htm