Така става, че в живота ни се случват неща, които ни карат да погледнем света с други очи. Неприятен инцидент (счупване на долната челюст) ме обрече на мълчание в продължение на месец. И докато се лекувах, имах достатъчно време да остана сам със себе си и да мисля за значението и ролята на мълчанието в човешкия живот. Така се роди дневникът ми, който съставлява първата част от тази книга. Това съм аз – без маска и без грим, човек в разголеното състояние на болката си, обвит от мълчанието си, изпратено му сякаш за да осмисли свободата чрез невъзможността да я употреби.

Темата за мълчанието е развита и във втората част, но посоката на погледа вече е обърната. Това е обратната перспектива, характерна за византийската и руската иконописна школа. Пресичането на линиите не става на хоризонта, а някъде извън реалното зрително поле. Сега не аз съм главният герой, а човечеството, за чиято съдба си поставям хиляди тревожещи ме въпроси.

Третата част са размисли на психиатъра: до какво ще доведат „родилните мъки“ на съвременността ни? Човечеството е изправено пред прага на ново ужасяващо Средновековие: Ковид-19, глобализъм, нарастващ атеизъм, необратима дехуманизация, простмодернизъм... Като негова реакция обаче ще се роди неосъзнатата съпротива, която впоследствие ще помете света такъв, какъвто го познаваме днес. Но може би именно в отчаянието се крие надеждата – надеждата да надскочим себе си и да възкресим хуманността, която ни прави човеци...

Владимир Симов