Прочете ли човек книгата на Мария Йосифова "Притчи", неволно асоциира с безсмъртните мисли на Гогол, изказани от него в романа у "Мъртви души". Там той ни съветва по пътя към старостта да не изръсваме своите морални ценности, а да ги запазим.

И в нашето шеметно ускорено време на технически прогрес и див капитализъм, на огромни печалби и потресаваща бедност, сме длъжни да се спрем за миг, да се опомним и да се запитаме: "Сега накъде?" Не сбъркахме ли пътя, залутани в нашата ненаситна жажда за повече пари? Или, както ни учеха най-светлите умове на човечеството, най-хубавото нещо на земята е човекът, но ако е човек.

Да съхраним човешкото у себе си - такава е огромната художествена сугестия на тази книга. А нейната нестандартност - наситеността с мотивите на приказното или това, че притчите са излети в мерена реч, й придава особено стилистично очарование.

Притчите са интересно и приятно четиво, но когато са написани от ръката на поетеса, удоволствието е изключително. /Вержиния Пашова/