Писмата на кап. Калайджиев ни отвеждат на поход по фронтовете на Първата световна война, където българските войници и офицери се сражавали за родината. Писани в землянки и окопи, тези писма обрисуват автентичните впечатления на един пряк участник във военните действия, доста различни от сухите военни комюникета и натруфени кореспонденции.

Това, което обаче прави силно впечатление, е сърдечната, неформална връзка между командващи и подчинени. Във всеки ред от тези писма личи благата, сърдечна и искрена обич на офицера към неговите войници от ротата, за които „ротният“ е другарят, ръководителят и бойният пример.

Калайджиев не се отделя от тях, той живее с тях навсякъде – и в борбата срещу сърбите при Велес през 1915 г., и срещу англичани и французи на Клепа, Беласица и Серското поле, и в кървавите борби в равна Добруджа. Заедно с тях е той и през суровата зима при бреговете на Серет. А откъснат от ротата, поради раняване или болест, неговото желание е да се върне по-скоро при своите добри момчета, които не могат да му се нахвалят, че напоследък много добре се били „устроили“ в завоя на Черна и се чувствали доволни.