Деветнайсет хиляди години след нас някой копае там, където сме живели

Ирет копае един и същ град от осемнайсет години. Познава улиците му по-добре от своите. Знае, че онези преди нас са влизали в сгради без прозорци и са оставяли вътре малки метални кръгчета. Че една трета от града е била отредена на предмети, които се движат. Че по стените са гледали огромни лица, а на двеста и трийсет от тях е стоял един и същ знак.

Знае и какво ѝ е позволено да заключи. Съветът е бил ясен: онези преди нас са били друг, по-нисш вид. Родство няма.

После, на осемнайсетата година, стига до нещо, което не е град.

На юг от реката, под пет метра пръст, лежи кръг с обиколка двайсет и два километра. В него — три хиляди изправени камъка, всеки от по осемдесет тона. На западната страна на всеки са издълбани единайсет реда писменост, които започват еднакво и свършват еднакво. И над тях лице. Едно и също лице на двайсет и девет от трийсет и четири проверени камъка.

Лицето на човек, който крещи.
Ирет ще разчете почти всичко.
Ще сгреши само за едно нещо — онова, заради което всичко е било построено.