Нищо по-малко от вечност – една приказка, най-страшната, която баба може да разкаже на своята внучка. Приказка не измислена, а изстрадана, в която има човешки бесове, опиянени от кръв и женска плът. Има крясък на злорадо надмощие и писъци на осквернено моминство. Има мъже – бащи, съпрузи, братя – полудели от мъка и безсилие, че никак не могат да помогнат на своите. Има плач, стонове и обезумели очи. Има изнурени тела и разранени крака, препъващи се в камъни и трупове. Има зловоние от разложено и дрехи, превърнати в дрипи. Има замах на дълги извити ножове, съпроводен със зловещ смях. И алчни ръце, издърпващи от треперещи пръсти златни пари, нанизи, дрехи, вързопи – плячка...

Но пак там, в приказката, сред цялата безнадеждност, я има и любовта – онази, голямата, която носи надежда и изчиства грехове. Пред нея дори Съдбата не остава равнодушна. Тя страда, защото е причинила толкова болка, че сега може да се издължи единствено с вечност. Всичко друго би било малко!

Една история за злощастието на българите от Тракия и за любовта, която може да премини през времето и да продължи отвърд.