1. издание

В книгата се разглежда задължението за връщане на получено без основание: условията, при които то се поражда; неговото съдържание; обем и действие (изпълнение и неизпълнение). Уредбата му е част от института на неоснователното обогатяване (чл. 55–59 ЗЗД), включващ два основни фактически състава: получаването на нещо без основание (чл. 55–58 ЗЗД) и неоснователното обогатяване за чужда сметка (т.нар. общ фактически състав – чл. 59 ЗЗД).

Първият състав, който е предмет на изследване в книгата, е допълнително разделен на три подсъстава – получено при начална липса на основание; с оглед на неосъществено или на отпаднало основание. Техният корен е в римското право, далеч преди да се появи идеята за общо правило, според което всяко неоснователно обогатяване за чужда сметка поражда задължение на обогатения към обеднелия. Тя намира окончателно признание в края на XIX и началото на XX век. Задължението за реституция, пораждащо се при получаване на нещо без основание, обаче не е „погълнато” от общaтa норма, а повечето съвременни законодателства запазват самостоятелната му уредба. Причините за това разрешение се крият както в неговия генезис, така и във функциите, които то изпълнява. Първата цел на задължението за връщане на полученото без основание не е да се отстрани нечие неоснователно обогатяване, а да се осъществи реституция на даденото. Щом някой е получил нещо от другиго, за да се погаси вземане, следва по принцип да е обвързан със задължение за връщането му, ако се окаже, че вземането не е съществувало или е отпаднало с обратна сила. Обстоятелството, че условието за получаване (юридически факт или правоотношение) не е (вече) налично, е достатъчна причина за възникване на реституционно задължение. Затова обогатяването на получателя поначало не е сред условията за пораждане на това задължение. То придобива значение в отделни случаи, когато полученото не може да се върне в натура.