Когато бях на 7 години веднъж заваля сняг. Валеше всеки ден в продължение на два месеца. Аз бях в първи клас и учех как се пишат ченгелчета и цифри. Училището не беше далече, но всяка сутрин Бащата изваждаше малка дървена шейна изпод навеса. Аз сядах на нея, а той ме увиваше до носа със синьо меко одеяло. После хващаше връвта и започваше да дърпа шейната напред по снега.

Аз виждах света през ръба на одеялото. Този свят беше затрупан в белота и избелял като преекспонирана снимка. Сутрешните пътувания бяха монохромни и студени. Пред себе си виждах краката на Бащата. Те правеха дупки в преспите, в които още сънените ми мисли падаха и измръзваха до смърт.

Така сутрин след сутрин, плъзгайки се по мраморното начало на деня, се отдалечавах все повече от дома си. Бащата ме дърпаше напред като вълшебен елен с широк и силен гръб. Гръб, широк колкото ръцете ми, разтворени за прегръдка. Гръб, който едва не разпукваше сивия му балтон.

Никога не можеше да закопчае съвсем копчетата му. Понякога по време на сутрешното пътуване пак заваляваше сняг. Тогава поглеждах нагоре и виждах Дядо Боже, който държеше в ръката си голяма солница и ни посоляваше – мен и него, които така се бяхме забъркали в гозбата на живота, че трябваше да се дърпаме един друг. Той мен през преспите, аз него през пътища, по които се губехме заедно.