През нощта на първи март 1953 година (по-нататък и почти до края на тази повест събитията ще бъдат обагрени предимно в ноктюрни тонове) силите на събралата се в столицата на СССР сръбско-македонско-словенско-босненско-хърватска диаспора започнаха атаката срещу вилата на Сталин. След като изгубиха надежда да измъкнат вожда от кръга на неговата охрана, хайдуците решиха да действат без заобикалки. Председателят Тито отново се появи в Москва, следеше какво става от щабквартирата в месарския павилион на Централния пазар, докато неговата дясна ръка, известният още от военните времена Щурман Ещерхази оглавяваше атаката непосредствено.

Аксьонов улавя с хищното си ухо думи и изрази в объркания и неясен шум на реалността и ги превръща в знаци, по които тази реалност се реконструира (и мисля, ще се реконструира и от потомците на нашите потомци) като динозавър по една кост във витрината на зоологически музей. Неговият "индекс, по-точно индиферент на посегателствата", неговата "бъчвария", неговите "йордански гащи", "полковник Кянукук", нощта в КАТ, Крим, който в крайна сметка все пак стана остров в съзнанието ни, седемдесетте години, обгорени също като нас, хората с неизличим белег от това изгаряне, неотдавнашните му "иуноши хвъркати", градът Ква-ква и редкоземните наследници на целия създаден от него словесен универсум – всичко това вече не може да изчезне…

Александър Кабаков