Присъствието на Милен Миланов в българската култура може да се обобщи с две думи: работа и отговорност. Методичната му съпротива срещу посредствеността, най-вече в перспективата на новия български театър и неговата история, въведе корекция в структурата на тази перспектива и формата на театралната история. Акцентът пада върху създаването на памет – при неутрализиране на натиска, упражняван от злободневното и конюнктурното. Влизането в историята, както го изповядва и практикува Милен Миланов, се основава върху безостатъчно дискредитиране на херостратовския комплекс. Действителното встъпване в нея е съзиданието – съзиждането на храма. „Другото е вятър“, настоява той.
Георги Каприев

В книгите за хора на театъра често пъти театралността бива засилена: както в споделеното от „главния герой“, така и в отраженията в приятелските очи. Друго усещане оставя тази книга. Талантливото сценично присъствие и емоционалните отгласи са неотделими от мисълта за българския театър – напрегната, загрижена, насочена в различни посоки... В това отношение книгата оглежда Милен Миланов „вярно с оригинала“ и в убедителна цялост. Доколкото, разбира се, това е възможно при един питащ и питащ се, немирясващ и изненадващ човек. Ценно е написаното, скъпо ми е непрочетеното у Милен. И в двата случая следва продължение.
Юрий Дачев