Гданск. Улица „Полянки“, пролетта на 2009 г. Г-жа Данута подготвя своите спомени. За какво да разкаже най-напред? Как да подреди богатството от събития и всичко, което е преживяла? Какво да каже за себе си? Взимаме филма „Данка“ – един документ отпреди 20 години, който съдържа кадри от семейния й живот през 80-те години. Майка, заобиколена от децата си. Майка и съпруга, която бели картофи и готви супа за обяд. Излет на семейството край езеро. Съпруг, изразяващ оценка за съпругата си. Съпруга, която прави същото. Студен декемврийски ден и Данута, преминаваща през кордон на ЗОМО, за да поднесе в отсъствието на Лех цветя на Паметника на загиналите корабостроители. Концерт на Джоан Бейз в дома им в квартал „Заспа“. Тържествени и вълнуващи кадри от получаването на Нобеловата награда. Митинг с нейно участие в САЩ...

Изненадваща е нейната реакция на тези кадри отпреди 20–25 години. Първите няколко минути наблюдава безучастно и се обръща към гостуващата й братовчедка: „Алина! Ела да видиш какво беше тогава!“ Малко по-късно очите й се насълзяват. След още няколко минути се хваща за главата и прошепва нещо. Филмът свършва. Тишина...

Изведнъж се чуват думи с остър и претенциозен тон:
За какво го показахте всичко това?! Кому са нужни тези вълнения?! Сега по съвсем друг начин виждам тези събития и поведението си тогава. Изобщо не мога да се позная. Не съм си представяла, че съм способна на такова нещо... Гледах филма така, сякаш това не съм била аз... Откъде съм намирала тогава сили да се държа? Не съм си представяла, че мога да имам толкова сила, такава енергия, че да излъчвам тези положителни емоции. Според мен това е някой друг, не съм аз!

Пьотр Адамович