Обичам светлината, защото ми
показва пътя. И тъмнината обичам,
защото ми показва звездите.

„Под лъчите на залязващото слънце кедровият прът аленееше, като излят от мед, и ритмично се забиваше в гърчещата се сиво-кафява вода на блатото. Малка тясна лодка се плъзгаше по мазната каша, която покриваше безкрайната безжизнена равнина. От време на време, на пътя на лодката се изпречваха островчета земя, обрасли с непроходими гъсталаци, които се люлееха и трепереха, подобно на рехави възглавници от преплетени клони. На места се издигаха черните стени на камъшови гори, зад които се ширеха пространства, които можеха да поберат не един голям град, подобен на Балгх. Там живееха само птици, които гнездяха на многохилядни колонии. Всеки човек, който навлезеше макар и на петдесет лакътя в камъшовите дебри, не можеше да се върне оттам без божия помощ. В тях липсваха всякакви ориентири и нямаше нищо друго, освен черно-зелени шумолящи стебла и единични тесни протоци с мазно-проблясваща вода, коридори, които се пресичаха и разклоняваха в чудовищна паяжина, в която загубилият се бързо умираше от изтощение или страх и ставаше храна на безименните блатни мършояди. Това беше тресавището на Гур – огромен утайник на река Вахви-Датия, който с червения си език лижеше белия прибрежен пясък на Ворукаша. В самия център на тресавището се движеше малка плоскодънна лодка – единственият транспорт по тези места – управлявана от мъж във военни дрехи.

Човекът беше висок и слаб. Кожената куртка, с пришити към нея железни пластини, плътно обгръщаше широките му костеливи плещи. На пояса му висеше къс стоманен меч със странни животински инкрустации по канията. Тесните кожени панталони бяха протрити от многобройните нощувки на гола земя. Такива дрехи можеха да принадлежат на вòини-наемници от гарнизоните на Антиохия или Екбатана и откъде ли още не, след невероятните победи на Искандур, който беше оковал света от „стоманени крепости”. Войниците бяха навсякъде и по всички краища бяха еднакви, но лицето на човека в лодката не беше лице на наемник.

Наемниците нямаха такова високо чело, преминаващо в сферически гладката повърхност на абсолютно гол череп. Не притежаваха такова застинало, високомерно изражение на лицето, таящо в себе си силата на превъзходството не на меча, а на разума. Нямаха такива очи...”

Из Предисловие на "Между светлината и мрака", автор Христо Милков, художник Пламен Монев, Книгоиздателство "Фрувег-ПЗП" – Варна, оформление Емил Спасов, 20.12.2017 г.

-----------------------

Христо Милков Христов е роден на 30. 04. 1946 г. в село Новградец (град Суворово) в родолюбиво семейство, проследяващо корените си до 1780 – 1790 г. Основното си образование завършва в родното си село, а средното в град Варна.
По време на службата си в Сухопътните войски в гр. Айтос, Милков е първият войник – първокласен радист в Трета армия. След уволнението постъпва на кадрова служба в създаващото се поделение МСРО (Морски Специален Разузнавателен Отряд) в района на местността „Тихина“ край гр.Варна и му остава верен точно четвърт век. За този период (1970 –1995 г.) той изпълнява последователно три длъжности – отначало е помощник-командир на група, после отговаря за парашутната подготовка на поделението, след това е командир на група; на раменете му се сменят всички звания от старшина І степен до мичман; прави точно 700 скока с парашут: на суша, в прости условия, на летища, в гори и планини, денем и нощем; на вода, в море и езеро; с въоръжение и снаряжение; зиме и лете. Прекарва документално 4 702 часа под вода (и още толкова нерегистрирани), преминали в обучение на бойни плувци и морски десантчици, индивидуални тренировки и „подривяване” на отделни бойни кораби и елементи на военноморските бази. През двадесетте и седем години, през които е под пагон изминава хиляди километри в обучение на десетки млади разузнавачи, като по правило през непознати местности, най-често планински, силно пресечени. Обхватът му на действие е от Стара планина и Странджа до Тян Шан.
В момента е административен директор на ТИМ ЕАД.

Има литературни публикации във вестници и списания. Автор е на книгите: „Тихина” (сборник с документални разкази, І издание – 2004, ІІ издание – 2011, книгоиздателство „Фрувег-ПЗП”), „Казармата” (разкази, 2006 ), „По пътищата към Дома” (дневникова проза, 2008) , „През времето” (разкази, 2010), „Легенда за Яснооките” (исторически роман, 2010, книгоиздателство „Фрувег-ПЗП”, второ издание – 2016), „Синовете на планината”, „Заветът на Кана (исторически романи, 2015, книгоиздателство „Фрувег-ПЗП”), „Между светлината и мрака” – исторически роман, трета книга от поредицата „Заветът на Кана”, 2017, книгоиздателство „Фрувег-ПЗП”.

Христо Милков е автор с дълбоко, философско виждане за род, традиции и кауза, на която да се служи. Живее в град Варна.