Влади Киров (1949 – 2019) е автор на книгите „Оловни ордени“ (1985), „Розенбуш“ (1991), „Делта“ (1992), „Спомен за едно превъплъщение, или историята на Кадъм и Хармония“ (1995), „Юридически казус“ (2002), „Картографирането на Рая“ (2007).

Сценарист е на повече от трийсет документални филма, както и на игралните: „Пату“ (2005), „Военен кореспондент“ (2008), „Имало една война“ (2019).
Носител е на наградите „Златна роза“ (1996), Годишната награда за драматургия на СБФД (2007) и на Филмовата академия (2012), награда за драматургия от фестивала „Златен ритон“ (2012) и др.

София е моят роден град. За всеобщо най-голямо съжаление нито една голяма река не пресича града. Малките градски рекички отдавна са оковани в каменни канали, а те изглеждат ужасно мръсни. Липсва река като Темза, за да дели града на две части, подобно на Лондон, няма и лодкари, които да наемеш, за да отидеш на представление в театър ”Глобус“. Нямаме нито скала, още по-малко река Тибър, та от скалата да хвърляме труповете на екзекутираните престъпници. То и бездруго смъртното наказание вече е отменено. По Перловската река е трудно да пуснеш хартиено корабче, камо ли речен кораб на подводни крила.

Най-доброто, което може да ти се случи, безспорно е да се срещнеш очи в очи с огромен воден плъх. Нито сводът на Орлов мост, нито сводът на Лъвов мост, свърталища на троглодити, са описвани като места, под които минава любовта. Въпреки всичко приятелите ми, описани в тази книга, обитават или са обитавали и надявам се, ще обитават завинаги този вечен град, който подобно на всички големи градове притежава и герб, изработен от художника Хараламби Тачев, и естествено, бодър девиз. Вече не съм уверен, че девизът отговаря на същността на града, но това е моето простодушно съмнение и нищо повече. В края на краищата не само големите плавателни реки определят величието на един град, а и неговите истински обитатели.

Из послеслова на автора