Извадка от текста на Теофан

л. м. 6171, Р. Х. 678.

В тази година, в месец април, индикт 1ви, починал Мавиас, първият цар на сарацините. Той бил вожд двадесет години, емир двадесет и четири години; след него управлението приел неговият син Изид.
По това време народът на българите навлязъл във Тракия. Тук е необходимо да се каже за древността на хуните, българите и котрагите:

Отвъд, на северните брегове на Евксинския Понт, зад езерото, наричано Меотда, откъм Океана през сарматската земя тече най голямата река Ател; към тази река се приближава реката Тапаш, идваща от Иберийските врата в Кавказките планини. От сближаването на Танаис и Ател, които над Меотийското езеро се разделят в различни посоки, излиза реката Куфис и се влива в Понтийското море близо до Мъртвите врати, срещу нос Овнешка глава.

От означеното езеро морето подобно на река се съединява с Евксинския Понт при Кимерийския Воспор, където ловят мурзулия и друга риба.

На източните брегове на Меотийското езеро, зад Фанагория, освен евреите, живеят много народи. Зад това езеро, над реката Куфис, в която ловят българската риба ксист, се намира древна Велика България, и там живеят сродните на българите котраги.

По това време, в западните области, Кроват (Κροβάτος), владетелят на България и на котрагите, починал. Той оставил петима синове и им завещал никога да не се разделят: защото само така можели винаги да властват и да останат непоробени от друг народ. Но не след дълго след смъртта му петте му синове изпаднали в несъгласие и се разделили всички, всеки с подвластния му народ.

Старшият син, на име Батбаян (Βατβαίας), спазвайки завещанието на баща си, и досега останал в земята на предците си; вторият син, брат му, на име Котраг (Κοτράγος), преминал отвъд Танаис (Дон) и се заселил срещу по-стария си брат; четвъртият и петият, преминали отвъд Истър, или Дунав, единият, покорявайки се на аварския каган, останал с народа си в аварска Панония, другият, дошъл в Пентаполис при Равена, се покорил на християнските царе.

После третият по старшинство, преминал Данаприс (Днепър) и Данассрис (Днестър) и, спирайки се при Ольга, река течаща северно от Дунав, се заселил между първите реки и тази последната, намирайки тази страна отвсякъде безопасна и непреодолима: отпред тя е блатиста, от другите страни защитена от реки, и така за народа, отслабен чрез разделението, представлявала голяма сигурност от врагове.

Когато те така се разделили на пет части и станали малочислени, хазарите – велик народ, излязъл от Берзилия, най-далечната страна на първа Сарматия, овладели цялата Запонтийска България до самия Понт (Черно море), и като направили старшия брат Батбайя, владетелят на първа България, свой данник, и досега получават от него данъци.

Цар Константин, като чул, че отвъд Дунав, на река Ольга, внезапно се заселил някакъв народ мръсен, нечист, и прави набези и опустошения във всички прилежащи към Дунав страни, т.е. онези, които те завладели, и където преди живеели християни, бил крайно обезпокоен. Той заповядал на всички легиони във Тракия да преминат отвъд Дунав, и се придвижил срещу тях със сухопътни и морски сили, за да ги изгони със сила от завладените от тях земи. Той разположил пехотата между реките Ольга и Дунав, корабите поставил при бреговете на реката.

Българите, като видели толкова внезапно многобройно войнство и отчаяли спасението си, избягали в споменатото укрепление и там търсели безопасност. В продължение на три или четири дни не смеели да излязат от това убежище, а римляните поради блатата не започвали сражение; тогава нечистият народ, смятайки това за страхливост от страна на римляните, станал по смел.

Царят страдал от жестока подагра, и бил принуден да се върне на юг за обичайното ползване на баните; при него имало пет бързи кораба, – и домашните го придружавали [в Месемврия – Несебър]. Оставяйки военачалниците и войската, той заповядал да обхождат и да предизвикат българите да излязат от убежищата си, и да се сражават с тях, когато излязат; иначе да стоят в лагерите си и да ги наблюдават.

Конницата помислила, че царят бяга, и обзети от страх се обърнали в бягство, макар никой да не ги преследвал. Българите, забелязвайки това, ги преследвали, избили много с меч, много ранили, гонили ги чак до Дунав, преминали през тази река, и като дошли до Варна, така наречена близо до Одиса, видели тук равна земя, отвсякъде оградена – отзад от река Дунав, отстрани от планински теснини и от Понтийското море – овладели живеещите тук седем колена славяни и северяни, заселили ги на източната страна в крайбрежните теснини, а останалите, обложени с данък, заселили на юг и запад до самата Авария.

Разширявайки се така, те се възгордели и започнали да нападат лагерите и местата под римска власт, и отвеждали хора в плен; затова царят бил принуден да сключи с тях мир, съгласявайки се да плаща ежегодна дан, за срам на римския народ поради многото му неуспехи.

Странно било да се чуе и за далечни, и за близки, че онзи, който подчинил като данници всички народи на изток, запад, север и юг, сега сам трябвало да отстъпи пред презрения новопоявил се народ. Но царят, вярвайки, че това се случило по особен Божи промисъл, с евангелска кротост сключил мир.