В духовната си еволюция Владимир Соловьов (1853-1900) е изпитал влиянието на мистическите традиции на Изтока и Запада, на платонизма и неоплатонизма, на немската класическа философия, възприел и трансформирал е идеи от различни мислители - Спиноза, Шелинг, Хегел, Шопенхауер, Хартман. За Соловьов обаче винаги са били характерни самостоятелността и изтънченият критицизъм, той е формирал собствения си светоглед оригинално. Философската му мисъл е последователно онтологическа, принципът за всеединство на битието при него е изначален и определящ не само онтологията, но и всички сфери на метафизиката му.
Въпреки факта, че Владимир Соловьов има много последователи, сред които известни философи, практическият и програмен характер на Богочовечеството са останали незабелязани. Същността на понятието за Богочовечество е в актуализирането на човешката същност, което е преодоляване на вакуума между същност и съществуване, съзнателност и безсъзнателност при човека. Този проблем не може да изчезне и все още е с интелектуален живот, макар и под други наименования, като разширяване на съзнанието, себеосъществяване, индивидуализация, екзистенциален успех и други.
Склонността на руския философ към понятийна философия, както и към историята, е в основанията на систематичните му творения. Той е бил изключително надарен и логическата му дарба, заедно с художествения талант, го сближават с най-изявените европейски философи и мислители от края на XIX и началото на XX век.