Великолепен език, отлично изтеглени сюжети и заковани поанти. На места хваща за гърлото, а на места ми идва да се гръмна от завист. Поети са всички рискове на пределната стилизация и читателят няма защо да се чуди кое е по-истинско: мрачният блог на самотника Пармаков, истинската история за героиня от разказ на друг писател или дневникът с добри дела на измислената седемгодишна Ния, който е самата прелест.

Христо Карастоянов

Сигурен съм, всеки има скътана някъде своя кутия за спомени. И от тая кутия черпи, за да направи днешното си по-поносимо, по-приемливо, по-търпимо. Константин Петров също има своя кутия и ето – предлага ни заедно с него да потършуваме из нея. Само че неговата е по-особена – тя не просто прави съществуването търпимо, тя го прави вдъхновено. Ровичкаме и неусетно съществото ни се избистря, душата ни се въздига, духът ни се обнадеждава. Защото тя е вълшебна: превръща обикновеното в необикновено, битът в битие, обичайното в необичайно. Една „Кутия за спомени“, от която извират чудеса и тези чудеса ни правят по-добри, по-сърдечни, по-човечни. Правят ни хора, най-истински хора…

Митко Новков

---------------------

От разказа: КУТИЯ ЗА СПОМЕНИ

Стоя в средата на стаята и разглеждам една грамота.

На нея пише, че на 13 август 1964–та съм преплувал река Дунав. По онова време съм бил на единайсет.

Бях забравил това приключение, но грамотата изпадна от някаква книга и ми го припомни.

Днес разчиствам старите си книги.

Това е тъжно упражнение. И все го отлагах. Но повече не мога да издържа. Задръстен съм от книги. Те са навсякъде около мен и не зная какво да ги правя. Едва ли някога ще ги прочета отново – времето няма да ми стигне. А с напредването на възрастта човек трябва да се отървава от някои неща. И трябва да започне от вещите.

Това е за предпочитане пред възможността някой негов познат да ги види на битака, предлагани за жълти стотинки или разпилени край кофата за боклук.

Затова сега стоя в средата на стаята и се разделям с книгите си – една по една.