Книгата събира най-доброто от любовната лирика, социалната и гражданска поезия, както и последните стихове на Евтим Евтимов (1933-2016).

Той беше и си остава големият поет на България – голям го направи не критиката, която често го пренебрегваше, а обичта на поколения българи, които и днес се обясняват в любов с неговите стихове.

Подобно на баща му, който откраднал майка му от родителите й, и на Евтим, както разказваше самият той, било съдено да открадне големите си любови – но не от родния им дом, а от съпрузите им.

Когато през 1964 г. среща поетесата Петя Йорданова, и двамата имат семейства, но любовта им е толкова силна, че ги кара да загърбят предразсъдъците на времето си. Тази непозволена и скандална любов, продължила близо 30 години (до смъртта на Петя), ражда шедьоври като „Горчиво вино”, „Страх“ и „Обич за обич”.

В средата на 90-те се запознава с двайсет години по-младата Романьола Мирославова. Двамата ще си останат една от емблематичните двойки в българската литература, подобно на Пенчо Славейков и Мара Белчева. Свързани от поезията, те вървяха заедно и в живота, и в творчеството, създаваха стихове, вдъхновявани един от друг (като „Жена на балкона“ и „Вечерно видение“), бяха неразделни в продължение на две десетилетия, заедно поеха и отвъд по едно и също време.

СТРАХ

И в песните за тебе съм го писал,

и в своите молитви си признах –

откраднах те с единствената мисъл,

че няма за какво да ме е страх.

Защо не тръгнем през света открито

през този свят, от завист сътворен?

Да ме целунеш пред очи, които

ще те проклинат дълго зарад мен.

Да прекосим по улиците стари,

заровили зад доноси глави.

Да минем под прозорците клюкари,

измислили убийствени мълви.

Да влезнем в черквата неделна даже,

забравили за миг и ум, и свяст,

и да не мислим кой какво ще каже

сега пред нас, зад нас или след нас.

И да изпием чашата горчива –

да няма страх от трънени венци.

Страхът убива, бавно ни убива

и после ни превръща в подлеци.