Михай Золтан Над (1949, Надбакта – Закарпатска област, Украйна) е редактор на първото следвоенно унгароезично списание за литература в Закарпатието и дългогодишен редактор на закарпатското списание „Заедно”. От 1995 г. е писател на свободна практика. За романа си „Копелето на сатаната“ (2000), отличен като книга на годината през 2001 г., авторът получава престижната награда „Атила Йожеф“ (2005). Книгата е драматизирана като радиопиеса, играе се и на театрална сцена. Носител на наградите „За унгарското изкуство“ (2015), „Рицар на унгарската култура“ (2007), „Почетен медал Пал Телеки“ (2006) и наградата за литература и култура „Вилмош Ковач“ (2004), член на Унгарската академия на изкуствата.
Автор на книгите: „На нова звезда“ (2003), „В магията на нещата“ (1983, стихове); „Сенчеста долина“ (2013), „Бяла черница“ (1988, разкази); роман-поема (трилогия) „Далеч е още здрачът“ (2008), „Угасваща светлина“ (2010), „Отвъд светлините“ (2012) и др.

Животът е изречение – не се знае колко ще е дълго и дали ще завърши с удивителна, с въпросителна, с точка. Тази книга се състои само от едно изречение, защото тя описва един живот. Естер Тот живее в село, в което историческите земетръси са прекроявали съдбите на хората ту от чехи, ту от свои – унгарци, ту от руснаци. Естер е унгарка и не иска нищо по-различно от всички момичета на нейната възраст – да обича и да бъде обичана. Само че живее във време и на място, където животът е разцепен като от гръм: насилие срещу достойнство, позор срещу невинност. Ще успее ли Естер Тот да удържи, да съедини двете половини на своя живот: опозореното си тяло, в което са хвърлили семето си омразните, и душата, населявана от любимия? Границите, които преминават през хората, по-лесни ли са за пресичане от границите, които войните чертаят? Може ли едно копеле на Сатаната да донесе нещо друго освен срам и себеомраза? Животът е изречение – понякога то завършва с многоточие.
Нели Димова

---------------
(откъс от книгата)
...внезапно
резето застърга, вратата се отвори, светлината от джобно фенерче се проточи в тъмното, погледнах натам,
ще ме пуснат, другаде ще ме отведат,
или-или,
какво ще стане, Боже,
цялата се тресях, зяпнах към заслепяващата светлина, носовете на два черни ботуша долу на пода,
войникът проговори,
не грубо, не заповедно, а сякаш
приканващо,
и думица не разбирах, стоях там, чаках,
светлината тръгна към мен, зад нея се протегна ръка, хвана ме за рамото и ме бутна към вратата, излязох,
напълно се бе смрачило, само се догаждах накъде е портата,
ще ме пуснат, слава Богу,
облекчение затупка в мен, затичах се натам,
войникът ми препречи пътя, не ме пусна, посочи наляво, към премигващото прозорче на караулката...