Леа бръкна в чантата си и извади една книга. На корицата имаше пречупен кръст и с големи червени букви бе изписано „Моята борба. От Адолф Крюге“.

„Фюрерът лично ме изпрати до вратата, стисна ми ръката и ме погледна изпитателно в очите. Никога няма да забравя думите, с които той ме изпрати:

– Другарю Крюге, Германия вярва във вас и разчита на вашата сила, смелост и себеотрицание. Вие ще ръководите първата от дванайсет подобни експедиции. Германският народ не само ще управлява, но и ще владее тази планета. Гордите арийци ще се заселят в тундрата, в тайгата, ще покорят високите върхове на Хималаите, джунглите на Амазонка, ледовете на Аляска, дори и дъното на океана. Успех, другарю Крюге!“

Леа бавно затвори книгата и се умълча. Сам се отърси от вцепенението и запротестира бурно:

– Възможно е да не са успели да осъществят плана си. Избухнала е война и на никого не му е било до това. Може колониите да са загинали или хората в тях да са се разбягали. Не е ли така?

– Така е, скъпи, възможно е да си прав. И все пак...