Към белия кит на капитан Ахав, снарка, ловуван от десеторката на Луис Карол и на капитан Немо се присъединява още едно подводно литературно чудо: коломбърът на капитан Стефано Рой, описан тук от италианския майстор на разказа Дино Будзати (1906–1972). Освен надпреварата с коломбър, в тази книга има необичаен поглед към връзките между кучетата и любовта, костюмите и бедствията, светците и балоните, Айфеловата и Вавилонската кула, архитектурата и Лукавия, манхатънското и вярата. И още: алтернативни версии за началото на света и за края на Студената война, напрегнато нощно преследване из лунапарк, упражнение по реторика пред злонамерени слушатели, портрет на светец и репортаж от ада... Четиресет и три разказа плюс една новела за изключителното и невъобразимото. “...и аз като Волтер мисля – казва веднъж Будзати, – че всеки литературен жанр е приемлив, с изключение на жанра на скуката.”

В ПРЕСАТА

Борхес (откровен и очарован почитател на Будзатиевия шедьовър ) казваше, че е лесно да познаваме класиците от миналото, но далеч по-трудно е да ги разпознаем сред съвременниците си, със забравата на някои от които идните поколения надали ще се примирят. Най-вероятно, твърдеше Борхес, един от тези съвременници е именно Дино Будзати със своите многобройни истории, лъхащи на тревога и вълшебство.

От жанр в жанр, от дългите разстояния до късата форма, творчеството на Будзати е една постоянна магия, една удивителна демонстрация на литературно жонгльорство. Ако човек пристъпи в това творчество като в омагьосан замък, трябва да знае, че отива на рандеву с шемета: италианският вълшебник няма равен в разбъркването на правдоподобността, в подриването на увереностите, в разклащането на основите на реалността.

Дино Будзати залага на парадокса, провокацията и абсурда, служи си със символичната и метафоричната страна на фантастичното, за да ни уплаши и предупреди, да ни накара да сме нащрек. Показва ни, че нищо не е каквото изглежда и че всеки момент може да се случи онова (ами ако вече се случва?), което ще преобърне всичко привично и ще ни изправи пред най-тъмните страни на нашето съществуване: пред призраците и страховете ни.

Разказите на Будзати започват почти винаги с делнично събитие... но авторът не само му придава тревожно мистериозен привкус – той е способен да разкаже фантастичното, сякаш е нещо естествено и ежедневно, сякаш е неотменна част от реалното, и така да увлече читателя в своя ритъм, че едното да стане неотличимо от другото...

Малцина писатели от ХХ в. са толкова чувствителни и безкомпромисни като Будзати по теми като отчуждението и самотата.

Твърде много се е говорило за влиянието на Кафка у Будзати. Вярно, и при Будзати има флирт със символизма и сюрреализма; вярно, писането му е пропито с усещане за абсурд, но същото може да се каже за мнозина от неговите съвременници – Калвино, Бекет, Томас Ман например, все писатели, чиито истории звучат правдоподобно тъкмо заради отказа им да ни набавят драмата, за която копнеем. Това, в което Будзати се отличава, е, че у него я няма вездесъщата параноя, типична за Кафка, в резултат от което ужасът и хуморът на Будзати навярно са по-разпознаваеми за читателя от тези на Кафка...

В разказите на Будзати винаги има някой, който чака или е чакан. Или пък някакво голямо събитие (буря, сражение или направо краят на света) се бави или протича, докато героите се окопават в натрапчиви идеи... Малко произведения предизвикват такова пълно съучастие, в каквото въвличат неговият роман и разказите от сборниците и ...