Започната в Одеса през 1858. Напечатана в Букурещ през 1885. Издадена за първи път от Киро Стоянов, племенник на Раковски, Одеса, тип. Г. Ульриха, Красный переулокъ, дом 3, 1880. Препис: д-р Николай Иванов Колев.

------------
Драги читателю,

В ръцете си държиш книгата на Г. С. Раковски Ключ на българския език. Идеята за тази книга му идва през 1857 г. в Нови Сад, тогава в Австро-Унгария. Работата над нея Раковски започва в Одеса през 1858 г. Книгата е издадена след смъртта му от неговия племенник Киро Стоянов в Букурещ през 1885 г. в изпълнение на завещанието на автора да я „пази като очите си“ и да я направи достояние на своя любим български народ.

Удивителното при Раковски е, че ние го познаваме като енергичен основоположник на организираната подготовка на народа ни за всенародно въстание за освобождението от турско иго, след неуспеха на легията да пренесе борбата от Сърбия в България, познаваме го и като писател, но малцина знаят, че той е и един блестящ български учен.

В тази книга Раковски извършва удивителни анализи на структурата на българския език и неговият произход, като от този анали извежда неговата древност, произхода му от самскритския и индо-зендски език, връзката на старобългарските вярвания и обичай с тези, описани в книгата Авеста от Хиндистан и т. н. Това е първият български ренесансов историк, които доказва, че българската писменост е много древна и не е създадена от Кирил и Методий, че покръстването на македонските, тракийските и илирийски българи е първото в Европа, далеч преди гръцкото, че покръстването на Преславския двор се отнася само за непокръстената част от българите.

Раковски обръща внимание на Херодотовия текст, че тракийците след индийците са вторият по големина народ и стига до извода, че българите, както и целият славянски свят, са наследници на тракийците, че името българи е предшествало името славяни. Той показва че пея и славя е едно също в стария ни правопис и произношение и оттам, че високоразвитият тракийски народ пеяни и славяни са едни и същи народи, бойната сила на Александър. Анализът на древните източници го води до извода, че балканските българи никога до падането на България под турско робство не са губили своята независимост и често викайки сънародници отвъд Дунава и Волга, са нанасяли значителни поражения на римляните след Траяновите завоевания. В тези войни обичайно българи воюват с българи. Раковски вижда кулминацията на тази войни в създадената от българина Костадин Велики Източна римска империя, чиито основни материални, военни и интелектуални ресурси съставляват тракийските, македонските и илирийските българи, излъчвали императори и пълководци. Раковски вижда след временните победи на Рим при император Юлиан отмъщението на Атила над империята, като възстановяване на огромната българска държава, и за него владетели като Атила, Заберган и Кубрат са български владетели.

Интересен е анализът на състоянието на гърците след погромът който Филип, Александър и на неговите генерали им нанасят за първи път, а след това и на римските легиони за втори път, свеждайки Атика до област, населена от шепа сбирщина народи, управлявана като малка област на провинция Македония. Анализът му на стопанския модел на гърците е много интересен. Той констатира, че гърците възприемат светилищата на всички околни народи и изграждат стопанската си система основавана на безконечен поток от поклонници, продавайки им всичко, включително и разврат в Коринт, което укорява апостол Павел в двете си писма. Това води до липса на какъвто и да е интерес на гърците към монотеизма, с който да заменят многобожието и унищожат стопанския си модел на живот. Така че по сведения на старите автори те едва след Юстиниановото време приемат християнството.

Убийствена е критиката на Раковски как гърците преиначават всичко в своята история, като например, че били назначили и изпратили сами покорилият ги Александър в Азия да отмъсти за тях, че били избран от Светия Дух народ да разпространява християнството на гръцки език и т.н.

Друга част от анализа на Раковски е изводът, че френските народи в основната си част се състоят от славянски изселници, че предхристиянските им обичаи, друидизмът и др. съвпадат с българските, че имената на техните владетели се интерпретират разбираемо с българския език и др. Раковски е първият български историк, които обръща внимание на онези наши народни песни, възпяващи галатските войни на Балканите в III век пр. Хр., и след като ги съпоставя със записките на латинските и елинските историци, констатира, че българският народ има реален спомен в епоса си за събития на балканите от това време.

Тези и много други неща ще научиш, драги читателю, от тази книга.

Задавал съм си лично въпроса защо поне „диктатурата на пролетариата“ не преиздаваше тази книга между 1944 и 1989 година, в края на краищата мястото на Раковски в Пантеона на великите българи е неоспоримо? Вероятно защото 1) изводите на Раковски противоречат на панславизма, господстващ в съветската литература по това време, пък и сега, и 2) което е още по-парадоксално, защото изводът, че българите имат родова общност с арийците от Хиндистан, го е „доближавал“ в доктринерския поглед на властта към германските национал-социалисти, което, разбира се, е абсурдно! Но най-пагубното влияние е недвусмислено изразено в цинизма на инструкцията: „За управление на окупираните от Съветската армия Източноевропейски държави“, КАА/08.113. № НК/003 47 спусната на 2.VI.1947 г. В точка 56 от нея се казва: Водещите имена в политическата, научната и културната местна история да бъдат дискредитирани и изчиствани от историята. На тяхно място да бъдат въвеждани обвързани с нас и наши исторически имена. Приоритетът и върховенството на нашите исторически имена над местните да се подчертава и налага. Опити за опазване на позициите на местните имена в историята да бъдат обявявани за национализъм. Застъпниците им да бъдат репресирани и при възможност премахвани.[1] Но за щастие сега времената са други и ние свободно можем да се насладим на огромната ерудиция, подкупващата логика и изящен научен стил на този велик българин.

В 2008 година издателството Хелиопол направи третото, фототипно издание на тази книга, което беше ценно и навременно, особено за специалисти историци и езиковеди. Моите лични впечатления обаче са, че широка читателска публика изпитва значителни затруднения с текст, писан преди 157 години с българска азбука преди двете писмени реформи. Това е причината да издам този препис на съвременен български, като при това нека направя следните уговорки: Старобългарските народни песни и цитати са даден със стара азбука. Същото се отнася в изписването на старите български думи при етимологичния им анализ. Този анализ би останал неразбран, ако не се използва тогавашното произношение и правопис. Двете писмени реформи отдалечават нашият литературен език от първообразния му самскритски, и правят от гледна точка на говорния български етимологични анализи далеч по-трудни, отколкото по времето на Раковски. Така че от тази гледна точка това съчинение на Раковски е от неоценима стойност.

Речникът на Раковски е грижливо избран и обоснован от самите резултати на неговите изследвания. Така например той отказва да използва гръцкото понятие „история“, защото е произлязло от далеч по-стара самскритска и българска дума „исто“ и по тази причина предпочита оригинала – повестност. Същото важи и за мъдрословие, а не философия, любословие, а не литература, баснословие, а не легенди и митове, Бабилон, а не Вавилон, самскритски език, а не санскритски, земеописание на място, а не топоним, здравомислие, а не логика, езикоизследователи, а не лингвисти, мечтаен вместо фантастичен, разборно разсъждение вместо анализ, посланици вместо апостоли и т.н.

Интересен е и анализът на Раковски, как изведнъж от гали, вандали и алани във Галия, примесени с латинските колонизатори, изникнаха франките, и какъв народ са те. От запазени лични имена на тези фрънги, както те бяха наричани и у нас до по-миналото столетие, като Meroveus и Miroveus – Воюващ за мир; Clovis – Слав, Слави; Clodomir – Побеждаващ света; Clotair – Борещ се юнак; Chari-bert – Светъл борец; Sigebert – Светъл в бран; Dago-bert – Високо-избран, и от други сведения, Раковски заключава, че и те са славянски, а не германски народ, както и днес се пише в учебниците на Западна Европа.

Първият издател на тази книга обръща внимание, че вероятно Раковски би издал книгата по друг начин, но той не си позволява да измени нищо от ръкописа. И наистина, на места ще намерите бележки „да се допълни“, „да се изследва“, „да се добави цитат от еди-къде си“ свидетелстващи, че смъртта е прекъснала работата над този ръкопис.

И така, надявам се, драги читателю, тази книга да бъде ценно допълнение в твоята сбирка от историческа литература.

Николай Иванов Колев

Херцогенаурах

15.11.2022