Ако изкрещя насред някоя метростанция, когато навън се изливат най-многолюдните тълпи, или пък по време на празнично събиране, с високоговорител в ръка – то виковете ми пак не биха стигнали до тъпанчетата на повече от няколко души в цялата многомилионна Световна държава, а и от тях биха отскочили обратно като празен шум. Аз съм винтче в машината. Същество, на което са отнели живота… И все пак: точно сега знам, че това не е вярно. Разбира се, калокаинът ми дава безразсъдна надежда – всичко става лесно, ясно и спокойно. Все пак съм жив – въпреки всичко, което са ми отнели – и сега знам, че това, което съм, ще поеме нанякъде. Виждал съм властта на смъртта да се разпростира над света във все по-широки кръгове, но няма ли и властта на живота своите кръгове, макар да не съм успял да ги различа?

Да, да, знам, това е от действието на калокаина, но не може ли все пак да е вярно?

-----------------------------

За авторa

Карин Бойе е шведска писателка, поетеса, прозаик, критик, есеист, една от най-ярките представителки на „новата вълна” в шведската поезия, родена на 26 октомври 1900 г. в Гьотеборг.

Автор е на стихосбирките „Облаци“ (1922), „Скрита земя“ (1924), „Сърца“ (1927) и „За дървото“ (1935), на посмъртна книга със стихове „Седемте смъртни гряха“ (1941), както и на романите „Криза“, „Астарта“, „Твърде малко“ и романа-антиутопия „Калокаин“ (1940).

Самоубива се на 24 април 1941 г. в Алингсос, Германия.