И рече Бог

Посланието към всички българи:
„Бъдете споходени и утешени, възвишени и осмислени”

Читателят Румен Леонидов разговаря с писателя Васил Пекунов за новия му роман „ И рече Бог”

- Да започнем разговора ни, като се върнем в началото на миналата година. Тогава излезе романът ви „Визитацията”, сега – новата ви книга „И рече Бог”. Във „Визитация” основен персонаж е националният ни гений Христо Ботев, който „слиза” от небето и обикаля цяла седмица из съвременна България. В новият ми роман в нашата днешност се появява Христос, който не слиза, защото е бил, е и ще бъде винаги между нас и у нас...
- Малко странно се получи. Господ Бог Христос и роденият на Рождество Христово Христо Ботев се поразходиха из днешна България. Нека добавя: Спасителят като еманация на добротата и смирението издържа не една седмица, а цели осем месеца – от Разпети петък до Коледа. Това в рамките на шегата. Двата романа наистина имат сходна основа, но са съвършено различни не само заради начина, по който бяха написани, но и заради думичката „слиза”, която употребихте. Ботев, макар и във въображението ми, действително „слезе”, докато Христос не слиза между нас, защото никога не си е тръгвал от тук, духът му е винаги бил и е между нас. И не само духът му. Христос е тук, включително и във физически облик. Христос е у всеки, у всички има частица от Христа. Цялото духовно откровение на книгата е да вдъхне вяра у хората, които вярват в Христос, а и не само у тях, че доброто продължава да съществува, – само трябва да отворим очите на душата си, за да го разпознаем, за да му помогнем да направи този свят по-чист, по-читав, по-честен и по-праведен.
- Какъв е сюжетът на посланието?
- Опитвам се да проследя срещите на Христа както с най-обикновени хора, така и с някои доста висшестоящи, чак до върховете на държавата. Навсякъде той проявява своята неизменна любов и вдъхновяваща мъдрост. Привлича 12 души – умишлено използвам библейски контекст, с които контактува по-отблизо. Всякакви люде – като професии, възраст, различни са и според духовното си развитие. Те са осенени от срещата с него. Създава се по-широк кръг от единомишленици. Те стават нещо като носители и проводници на Христовата светлина.
- Той им помага да изяснят, да доосмислят проблемите си, а сетне и да ги решат. Хората покрай него коренно се променят.
- Тъй и бива да е. Той върши и чудеса. Следвал съм по-достъпен, по-земен сюжет, който на места и само донякъде следва и библейски канони именно за да може текстът да се възприема по-леко и да бъде по-въздействащ.
- Спасителят дава шанс на всеки да се промени, посочва му къде да търси светлите си пътища. Това е висш благослов. Открай докрай цялата книга се състои именно от такива въздействащи моменти, изобразени зрително, опредметено. Отвсякъде струи светлина. На едно място Христос заявява, че любовта е неразделима. Как да тълкуваме това твърдение?
- Когато човек носи у себе си любовта, той не може да разделя в сърцето си двата плана, в които живеем. Мога да илюстрирам Христовата мисъл с една прекрасна книга в четири тома, на която имах честта да съм преводач: „Два живота” от руската писателка Конкордия Антарова. Живеем един-единствен, единен, вечен живот, разделен на два условни живота: душите ни живеят като вечни духовни субстанции, а земните ни тела живеят известно време тук, в този ни конкретен живот. Така че ако ние носим в сърцето си любовта на Христа, която е Божията искра у нас, тя не разделя нашето съществува на горе на небето и долу на земята, там и тук, а тя е единна любов. В този смисъл тя е неделима.
- В романа е оживява и вечната тема за сливането ни с Бога. Дали обществото ни е подготвено за такъв малко абстрактен разговор?
- За обществото не се наемам да преценя, но за конкретни хора съм напълно убеден, че са. Само една странична бележка: читателите добре осъзнават каква трудност е било за мен да пиша пряка реч, в която един от говорещите е Христос. Смирено напомням, че това е литература, опит за представяне чрез художествен текст на някакви висши идеи, както и на мои лични възприятия на живота. На въпроса: идеята за сливането ни с Бога е пряко свързана със смисъла на живота. Абсолютно съм уверен, че в някаква степен част от смисъла на човешкия живот е да увеличаваме Бога у себе си до пълното ни сливане с Божията енергия. Да постигнем максимално приближаване до Бога и ние всички да станем такива, какъвто е нашият Спасител. Да се приобщим към и да се слеем с извора, откъдето сме дошли. С други думи, колкото повече ние приличаме на Христа, колкото повече ставаме любов, толкова повече се сливаме с него. Спасителят ни призовава: „Дойдете при Мене”, тоест станете това, което аз съм. Поне за мен това е най-висшият ни път. Съвсем друг е въпросът дали ние като цяло, като единно човечество, вървим по него. В Светото Евангелие от Иоана Христос скръбно констатира: „Но не искате да дойдете при Мене, за да имате живот.” Питам се – много ли сме се променили оттогава?
- Вероятно едно от посланията е да ни подтикне към размисъл. Но защо не ни споделите какво ви накара да „посегнете” на Христос, да го въплътите от плът и кръв, за което догматиците сигурно ще ревнат, че е светотатство. В началото на текста визирате нещо, за което пък рационалистите и атеистите биха ви сметнали за луд, но аз ви познавам като честен, читав и осенен човек, затова разкажете по-подборно как бе написана самата книга...
- В съвсем краткия ми предговор съм споделил: „Този роман бе вдъхновен от висшите ни духовни Учители. Той стигна до нас благодарение на Х. – светъл посланик от Небето към Земята, притежаващ огромна любов към хората.” Подробностите с две думи. Преди две години по екстрасензорен път получих предложение чрез моята приятелка Вергиния Мартева да напиша книга с главен герой Христос. Книгата не ми е диктувана – искам дебело да го подчертая, аз не притежавам такива дарби на възприемане. Просто получавах енергията за и на тази книга чрез екстрасензорен обект, с когото г-жа Мартева е в контакт. Чрез нея ми бяха изпращани някакви енергийни заряди, да ги нарека, някакви вибрации – не мога точно да ги определя, не съм компетентен. Книгата е написана от мен, в моя литературен и човешки стил, ала от друга страна, светлината на тази книга не е моя. Аз само един смирен посредник. Нека кажа и това, че романът се пишеше изключително леко и щастливо. Мисля, че това е съвсем разбираемо.
- Каква е основната мисия, вложена в редовете и междуредието, коята трябва да осъзнаем - според вас, а и според тях, ако имате право да отговаряте от тяхно име...
- Мога да кажа онова, което няколко пъти съм чувал директно. То е желанието на нашите духовни Учители, на нашите бели Братя, който както иска може да ги назовава – ангели, архангели, това е въпрос на терминология, та тяхното желание бе да бъде за пореден път напомнено, написано черно на бяло, да бъде за пореден път доказано, ако щете, че и Христос, и те съществуват, че те постоянно са с нас и между нас, че никой не ни е изоставил сами на себе си, че той и те ни помагат непрекъснато, че те ни обичат и винаги ще ни обичат.
- Текстът ви на доста места ме хвана за гърлото, дори и мен, който съм доста „опорочен” читател. Усетих душевна целебност. Н само Божията светлина, не само висшата любов, а и чисто практични, земни пластове. Страхотен момент, който силно ме впечатли бе прозрението: възможно ли е да си запазим вярата, губейки своята надежда? Поне аз не съм срещал такъв „казус” никъде.
- В романа Христос няколко пъти се връща на тази тема. На едно място дори казва: „Но такива сте хората – чудни. Не си само ти. Легион сте такива: с вяра и без надежда.” Аз също бях потресен от това, което пишех. Озърнете се около себе си! За първи път прозрях в такава дълбочина колко много хора около мен смятат, че вярват в Бога, а живеят без надежда в бъдещето и не само в бъдещето. Как е възможно да вярваш в Бога и да живееш без надежда! Уж е невъзможно, но е възможно, защото така е при мнозина от нас!
- Аз съм вярващ, но също не знам дали у мен живее живата надежда. Имам надежда за България и за света по принцип, ала за утрешния ден не се надявам, че ще бъде друго, кой знае колко по-различно...
- Но се възприемаме като вярващи. Вярата ни е малко разколеблива, ако мога така да я кажа.
- В съвсем земен план романът ви е художествено-аналитичен разрез на обществото. Простакът, който владее България и който живее около нас, е непобедим. Той е болшинство, намираме го навсякъде – на Женския пазар да продава плодове, и на политическия пазар – да продава род и родина, националното достойнство, честта и морала на духовните ни отци и деди... Христос обаче поставя простака на място му, със силата на своя дух и със силата на своето внушение...
- Христос и в тази книга, и в реалното си битие е най-смирената същност, която съществува във всемира. Но неговото смирението и любовта му не са безлични и добрички, галещи с перце, както често ни се иска да си го представяме. Ние вършим всякакви безобразия, но се надяваме ,да ни се размине, понеже Той ни обича, нали е доброта, и прошка, караме си както си знаем. Прошка има и Христос прощава непрекъснато, но това не означава, че прощавайки ни, той ни дава индулгенции за онова, което сме си натрупали като причинно-следствена връзка в животите ни.
- Дали българинът разбират това?
- Не знам. Христос обаче непрекъснато дава шанс, включително на съвършено потъналите в злото, в корупцията, в духовния разврат. В романа – включително и на един от най-видните ни държавници. До последния си дъх човек може да се обърне към светлината и да се пречисти. Изборът обаче винаги е наш. Христос не се меси в избора ни. Той ни дарява прошката си, милостта си, пътя си, примера си. Оттам нататък сме сами. Каквото изберем, това ще си получим.
- В книгата ви у нас го арестуват, дори го бият... Не е ли малко пресилено, не сте ли потърсили умишлено внушението, че държавата ни се командва от ченгета – и преди, и сега?
- Доколкото аз съм автор на тази книга, опитвах се да следя като писател вътрешната логика на повествованието. По време на цялото писане, което продължи около година, бях разтърсен от прозрението, до каква степен е напълно логично Спасителят не само да бъде хванат, бит, измъчван – и то в християнска държава, като нашата. Нищо преднамерено и тенденциозно
няма във фабулата, твърдя го абсолютно искрено. Ще ви призная още нещо – струва ми се, че по някакъв начин дори беше променена и смекчена евентуалната съдба на Христа, ако той действително се бе материализирал в днешната реалност, ако действително бихме могли да го пипнем и да го тикнем в кауша. Той щеше чуе как ще му изсъскаме: „Ти защо ни се правиш на Христос, бре!”
- В затвора биха му се случили и други неща, както и в лудницата ни...
- Мисля, че сюжета се развива напълно естествено, логично и убедително, от само себе си. Моят потрес беше роден от тъжните ми размисли, особено като вървях вече към финала, до каква степен е нормално в уж християнската ни държава Христос да бъде преследван и изтезаван. И се ужасих от вездесъщото все още езичество по нашите земи. Лошо езичество, дивашко езичество, нека уточня. Понеже има и друго езичество. Изобщо ние, българите, сме малко странни християни... Но по-добре да не давам квалификации. Включително и клирът ни, но и за него да не отварям дума.
- Има ли друго, което искате да споделите, макар да е като съкровено, например като самонаблюдение в процеса на работата...
- Беше ми извънредно интересно да описвам как Христос постепенно навлизаше в сюжета, в нашия съвременен роден живот, как хората го възприемаха, когато им се представяше. Имам предвид онези, дето не го разпознаваха, а те естествено бяха 99 процента. Та си мислех как в реалния живот би реагирал един български божем християнин, ако простичко, бедно облечен 33-годишен мъж – красив, одухотворен, възхитителен, дивен, го спре на улицата, погледне го с тия дълбоки топли очи и рече: „Братко, аз съм Христос.” Как би реагирал нашенецът? Как биха реагирали 99 процента от нашенските християни? Предпочитам да не споделям моя личен отговор на човек и писател.
- Една от основните ви персони е съвременен писател. Прочетох извънредно точни редове за самотата и за неразбирането на истинския творец като двата неизбежни негови спътника. В рамките на една страница сте формулирали цялото тайнство на работилницата, където се раждат красивите и невероятните неща. Заявявате: „Там господар е единствено майсторът.” Кой майстор?
- Истинският творец е майсторът. А над него е Христос, Великият Майстор. В единния небесно-земен план ние сме само ръцете, които той вдъхновява и които месят глината. Изборът обаче винаги е наш – да месим ли и как да месим небесната глина. За да бъда съвършено ясен – всичко хубаво, всичко стойностно, което съм написал през живота си, съм го получил като дар свише. Всичко се изливаше чудно и чудесно някак от само себе си. Аз обаче избирах дали и как да претворявам даряваната ми светлина. Романът „И рече Бог” е най-категоричното потвърждение на думите ми, на веруюто ми за чудото на творческия процес.
- Там са и онези вълшебни думи за Богоцентрирането...
- Може би е редно да цитирам. Писателят, моят герой, получава следното проникновено напътствие: „От тази вечер насетне приеми благодатта на неизбежните спътници на съзиданието и нека себецентрирането у теб леко и доброволно се превъплъти в Богоцентриране.” Струва ми се, че тези две понятия великолепно илюстрират основното послание на книгата: ние, човеците, все някога, а защо не от днес, а защо не вече, трябва да преминем от своята пагубна философия на себецентриране към онова, заради което сме дошли тук, а то е Богоцентрирането. Ние сме пратени на земята не за да се родим, да хапнем, да пийнем, да направим някой и друг служебен подвиг, да се порадваме на внуците си и да умрем. Пратени сме, разбира се, за друго. Пратени сме, за да извисим душите си, затворени във физическите ни тела. И тъй като душите ни не са материална субстанция, нека се центрираме колкото се може повече натам, където ни е родният дом. Бидейки същевременно хора и вършейки това, което е присъщо на хората.
- Чувствам се пречистен след прочита на тази книга. Ще използвам за заглавието на този разговор една фраза от романа: „Останете споходени и утешени.” Хубаво е човек да се огледа не само около себе си, но и в себе си. Хубаво е човек да вникне в живота си чрез художественото слово – талантливо, непретенциозно, естествено като Божията сила, като Христовото учение, което ни прави възвишени и осмислени. Амин!